Иън си пое дълбоко дъх и почти веднага изпусна част от него. Беше буден, беше нащрек, беше свеж и готов за задачите тази сутрин, сънят си бе отишъл.
Пръстенът запулсира на пръста му, той усети болка, все едно че боа удушвач се бе усукала: веднъж, два пъти, три пъти, а след това спря.
Усети, че металът е топъл. В следващия миг се почувства глупаво. Защо изобщо си направи труда отново да нахлузи пръстена? Нито му се спеше чак толкова, нито нищо. Щеше да е много жалко, ако изхабеше силата на пръстена.
Да, сигурно, ако дядо ми имаше цици, гласеше старата еврейска поговорка, щеше да ми бъде баба.
— Което би означавало, че баба ми е лесбийка.
Тази втора част си беше измислица на Иън.
Младежът прехвърли раницата на едното си рамо, а огромния дълъг тесен сак с Убиеца на гиганти — през другото, излезе навън и затвори вратата след себе си. Все още си бе градско момче, защото отново трябваше да си напомни, че няма нужда да заключва, когато излезе, освен това и да искаше да заключи, нямаше да може, защото едва ли някой в Хардуд знаеше къде се намира ключът му за входната врата.
От другата страна на улицата, в хола на Ингрид Орьосетер, светеше, а сянката зад пердето означаваше, че жената е станала и вече шета. Което беше хубаво. На старата Ингрид й се носеше славата на ранобудница, затова Иън щеше да се разтревожи, ако не бе забелязал никакъв признак на живот в къщата й. Не че щеше да е проблем да надникне у тях и да я извика по име — у тях, разбира се, нямаше да бъде заключено.
Да си заключиш входната врата?
Че защо да го правиш?
Ами ако някой от съседите иска да влезе? Някой може да има нужда от нещо. Ти що за човек си, да не си гражданче?
Западният вятър се усили и завихри хрупкав сняг във въздуха, след което го запрати право в лицето му.
Потръпна и пое надолу по пътя. Снегът скърцаше под ботушите му при всяка стъпка, той ускори крачка, така че пискливите звуци отекнаха в тъмното заедно с приглушените удари на сърцето му. Движението можеше да те стопли или поне те предпазваше да не замръзнеш, въпреки че ако се движиш прекалено енергично, ще започнеш да се потиш и потта ще замръзне за секунди, така че ще се вледениш до кости. Нужно бе доста време, докато научи, че трябва да поддържа равномерно темпо и да ходи внимателно. Бе съвсем същото както при тренировките: не се заемаш със същинската част, преди да си разгрял хубаво.
Въпреки че при ходенето в студа наказанието за грешка съвсем не бе толкова сурово, колкото при фехтовката. В салона можеш да разтегнеш мускул, да скъсаш сухожилие, а това за Иън би означавало да преживее няколко гладни седмици, по време на които няма да може да разчита на частните уроци, а тук, когато температурата падне прекалено много, в най-лошия случай щеше да измръзнеш.
Навън бе кучешки студ и в следващите няколко часа нямаше да стане по-топло. Каква беше онази песен на Кросби или на Стилс, или на Наш? Имаше нещо, че е най-тъмно преди зазоряване. Не, това не беше така, освен метафорично, а най-студеното време от деня обикновено бе малко след зазоряване, около час, час и нещо, преди въздухът да попие топлина от слънцето.
Всеки, който твърдеше, че няма кой знае каква разлика между минус пет, минус петнайсет и минус трийсет, явно никога през живота си не бе стъпвал по скърцащия сняг в Северна Дакота.
Изтегли ръкава си нагоре и усети как студеният въздух го стисна за китката още преди да успее да погледне часовника си. Вече беше станало седем и трийсет и три и, по дяволите, той все още не бе стигнал до Т-образното кръстовище, от което можеше да поеме по пряката пътека през гората към къщата на семейство Торсен.
Ускори крачка.
Големият син бронко на Ториан Торсен бе на алеята пред къщата, моторът работеше енергично, изпращайки бели кълба дим във въздуха. Според местните стандарти, да се остави моторът да работи на празни обороти, бе истинско разхищение, но пък и…
Тук нещо не се връзваше. Къде беше колата на Док?
Шърв повдигна чашата към устата си, а в следващия миг се намръщи, поклати глава и я подаде на Иън тъкмо когато младежът си бе свалил ръкавиците и ги пускаше върху отдушника, монтиран до самата врата.
Виж ти… пръстенът бе все още на пръста му; той го свали и го прибра в джоба си. Усети топлината му дори през плътните дрехи.
Иън изтупа крака няколко пъти, за да падне снегът от ботушите, след това грижливо ги избърса върху рогозката и едва тогава последва Док към кухнята, но не пропусна да отпие от подадената му чаша с кафе. Вкусът бе по-добър, откъдето и да е другаде в Хардуд: кафето бе слабо, но горещо, а по това време на годината бе много по-важно напитката да бъде гореща, отколкото силна и с наситен вкус.