По дяволите, скритият килер в спалнята на Иън едва ли беше особено важен, а като познаваше изобретателността на строителя на Градищата, той сигурно бе създал десетки фалшиви входове към тунелите.
А не би се учудил, ако се окажеше, че има и пътища, които отвеждат право в капани.
Може и така да беше.
— Значи това, което Наследникът получава — обади се Иън, изказвайки мислите си на глас, — са тайни. Не всички — ако разполага с всички тайни, тогава става прекалено уязвим, прекалено ценен за вражеските амбиции, но също така ще разполага и с прекалено много власт. Може да се изкуши да използва всичко за свои цели.
— Изкушение няма; когато достигне пълнолетието си, моят Наследник ще стане Вечен Наследник в момента, когато пожелае. Не бих застанал на пътя му, когато прецени, че е готов, също както баща ми не застана на моя.
— Но на него му е дадено достатъчно, за да може сам да си направи изводи за това, което е премълчано, и да го предаде на своя Наследник, когато той реши да поеме поста като Вечен Наследник.
— Времето му все още не е дошло.
— Ала-бала — отвърна Иън.
— Какво?
Усети, че е заговорил на английски.
— Той знае достатъчно, пазителят на ключовете също знае достатъчно и един-двама други също са посветени в част от информацията — Какво? Пълна карта на тайните на Градищата? Не, тук нещо не се връзваше — … за да могат и сами да се досетят къде точно е скрита пълната и много подробна карта на Градищата.
Тъмният силует кимна.
— Да — каза той. — Надявам се да разбереш защо не ми се иска да обсъждам подробности за начина, по който тази система функционира.
— Подробности ли? Не искам нищо да знам.
Вечният Наследник се изкиска с тънкия, вече познат на Иън, гласец.
— Значи ти си този, който е освободил Валин? — попита Иън.
— Не съм. Валин сам се е освободил. Този изход се отваря само от вътрешната страна, от килията, отвън е недостъпен. Аз лично го проследих през тунелите, следвайки отпечатъците му в насъбралата се там прах. Уверих се, че вестрито… ами той е поел по път, за да може да излезе, по който трудно би успял да се върне, защото самият аз едва успях да се добера обратно.
Вечният Наследник поклати глава.
— Не, истината е, че нямам представа кой е изпратил твоя слуга вестри, както нямам ни най-малка представа кой е пуснал Чедата по дирите на приятелите ти. Но едно нещо знам със сигурност — каза той. Направи неочаквано движение с ръце и във фенера на масата блесна жълта светлина, изненадващо ярка.
Някога е бил красив мъж, някога, и това все още личеше на лявата страна на лицето му, по силно подчертаната челюст и високите скули.
Дясната страна обаче представляваше ужасна гледка. Плътта изглеждаше… тя приличаше… сякаш се бе стопила. Това бе единствената точна дума, която хрумна на Иън. Отворени рани бяха разяли кожата и разкриваха мускули и плът. Дясното ухо вече го нямаше, а косата и повечето от кожата ги нямаше на черепа от тази страна. На места се виждаха белезникави кости.
Колкото и странно да бе, устните бяха останали непокътнати, а отстрани бузата бе покрита с много тънък мускул. Много скоро, ако това гниене продължаваше, Вечният Наследник нямаше да може да говори.
На врата му имаше превръзка и се виждаше, че под нея кожата е зачервена, раздразнена и сълзяща. Превръзката бе увиснала, вече мокра и замърсена от някаква жълта течност, на места примесена с червени капки, подобно на кървава лимонада.
— Знам само, че ако не ми помогнеш, не ми остава кой знае колко време. Плътта ми гние ден след ден и това, което виждаш, е всичко, което хирургът вестри и старата вистари, която приготвя лекарствата ми, успяват да сторят, за да забавят гниенето. — Той се раздвижи бавно, може би, за да не ги притеснява, бръкна отпред в туниката и извади сгънато на квадрат парче лен, което бързо разгърна и притисна към бузата си.
— Когато си отида — а не ми остава много време, не и със скоростта, с която нещата се развиват, — това проклятие дали ще се задейства и върху сина ми, върху Наследника ми? И дали това проклятие е запратено по мен, или по Вечния Наследник?
— Двамата с Дариън дел Дариън ще направим каквото можем за вас и за вашите приятели — продължаваше той. — Дори и да не успеете да ми помогнете, дори и да се окаже, че е станало прекалено късно, кълна се да го обвържа с клетва, за да ви помага винаги, стига да успеете да спасите сина ми от този ужас.