Ти гледаш на нея като на Карин Торсен и виждаш млада жена — по-възрастна, разбира се, от теб, но въпреки това тя си е една стара жена.
Само че тя, Иън, съвсем не е млада. Тя дори не е човек. Тя е една от аезирците. Мисли по различен начин от теб — дори различно от мен, защото аз не съм нито жена, нито аезирец. Нямаше по-сигурни ръце, в които да повериш скъпоценните камъни, но това е, защото няма други сигурни ръце — каза Хоузи и се усмихна окуражително, без следа от порицание.
Значи всичко беше ясно. Да остави диаманта в ръцете на вандестийците, щеше да е много по-зле, отколкото да остави рубина в ръцете на управниците на Владенията. А ако се бе опитал да ги задържи, това щеше да е равносилно на самоубийство.
Кой би могъл по-добре от Фрея да опази тези скъпоценни камъни, докато настъпеше краят на времето?
— Тя за себе си ли иска да ги запази? — Ако Хоузи кажеше, че е така, Иън щеше да се опита да му повярва, но…
— Не. Нали все ти повтарям, че тя е стара. Ти май не можеш да разбереш какво означава това. Да пресътвориш вселената по свой образ, е подтик, на който се оставят младите луди глави, не старите и уморените. Може би тази идея щеше да й допадне на млади години, както би допаднала и на аезирците, и на ванирците, и на туата, и на вистарите, и на туарин, както и на всички останали.
— Само че тях ги няма. Също като Бойн, някои са се превърнали в уморени планински духове или горски духове, като например Мариган — пази се от горите, Иън! — и Дамона. Ако те притежаваха достатъчно жизненост, за да се съхранят, Иън, те щяха да са като преди, а не каквито са сега. Поне така си мисля.
Имаше и още един начин, по който да се погледне на нещата. Да забравим всичко сложно, да пренебрегнем заплетените замисли и усуканите игрички, така любими на Стареите, нека опростим всичко, доколкото това е възможно. Двама мъже — Вечният Наследник и неговия пазител на ключовете — му бяха обещали помощта си в замяна на услуга от негова страна и се бяха заклели, че не са те източникът на проблемите на семейство Торсен, и макар да бе напълно възможно това да се окаже лъжа, на Иън му се струваше, че те казват истината. Беше се постарал да ги убеди, че единственият начин да се съгласи да помогне, бе ако говорят истината, но не това бе причината, поради която той реши да отиде да се види с Фрея и да й поиска назаем един от скъпоценните камъни от Брисингамен.
— Ще опитам — каза най-сетне Иън.
— Знам — кимна Хоузи. — Поне така предполагах — довърши той. Остана смълчан доста дълго, очите му — затворени, сякаш се молеше на божество. Тялото му се полюшване напред-назад едва доловимо. — Ако това е било планирано — каза той, — този, който го е планирал — независимо дали става дума за Вечния Наследник или за Харбард, или за някой друг — не би могъл да съобрази по-добре, защото е разчитал на слабостта ти. — Очите му се отвориха. — Според мен тук не става въпрос за съвпадение.
„Слабост ли?“ Иън настръхна.
— Да, Иън, става дума за твоя слабост. Защото същността на нещата е, че Вечният Наследник моли за помощта ти не заради себе си, а заради сина си, заради Наследника. Той не иска да спасиш живота му, а да защитиш бъдещето на сина му. Помисли си, Иън Среброкаменни — не завиждаш ли на Наследника за тази бащина привързаност, на която се радва? Не го ли мразиш, поне малко?
Трябва да можеш да изричаш грозните истини пред приятелите си. Ако ги пазиш за себе си, те ще те разяждат отвътре по същия начин, по който проклятието на Один разяждаше плътта на Вечния Наследник.
— Не, ни най-малко — каза Иън. — Много повече от това. — Беше проява на дребнавост и завист, беше изключително грозно да мразиш и презираш син, който си има грижовен любящ баща. Да, можеше да наблюдава чуждата бащина любов със студена завист, която доста наподобяваше омраза, но…
Само че ти не си виновен за това, което си. Ти си отговорен само за постъпките си.
Ако Иън бе избран да служи за нечий защитник, то изборът е бил правилен.
Така да бъде.
Глава 20
Валин
Бранден дел Бранден сам провери каишките на седлото на Иън и му отправи тънка, макар и незлоблива усмивка, когато младежът ги провери втори път, вече сам.
— Не исках да те обидя — каза Иън и дръпна здраво юздата. Изчака конят да изпръхти, а след това дръпна отново.