— За мен ще бъде много трудно да ти се обидя в такъв момент, Иън Среброкаменни, дори и да решиш да си разкопчаеш предната част на панталона и да се облекчиш небрежно върху ботушите ми, не си ли съгласен?
— Може и така да е — каза Иън. — Но ако не настояваш, предлагам да не проверяваме, а?
— Както кажеш — отвърна Бранден дел Бранден с усмивка.
Иън побърза да прехвърли Убиеца на гиганти от лявата страна на седлото, след това пъхна крак в стремето и се надигна. Коне. Младежът не мразеше конете, но не можеше да се каже, че ги обича кой знае колко.
Бранден дел Бранден завърза товарния кон към дясната страна на седлото на Иън и протегна длан за бързо ръкостискане.
Някъде високо горе на бойниците, които ги заобикаляха, войниците, облечени в синьо, не изглеждаха по-ентусиазирани да се заемат със задачата си да започнат да пускат стрели и мятат копия, отколкото предишния ден. Това бе наистина чудесно.
— Сигурен ли си, че не искаш да изпратя поне една малка група войници, които да те придружават?
Иън поклати глава.
— Според мен група войници, поели към Брода на Харбард, ще създадат погрешно впечатление. Ти не си ли съгласен?
— Можем веднага да разпратим глашатаи на коне при съответните маркграфи, които да отнесат честната ни дума, че нямаме намерение да навредим на никого, че това е единствено предпазна мярка, която по никакъв начин не застрашава добруването на маркграфинята от източните Вътрешни земи, но… — Бранден дел Бранден се намръщи и вдигна примирено ръце, когато забеляза, че Иън упорито клати глава. — Щом не искаш…
— Според мен е прекалено рисковано. — При това не само в едно отношение. Имаше предостатъчно причини, поради които Иън предпочиташе да не бъде придружаван от група войници на Владенията, които да следят зорко всяка негова стъпка. Ако имаше успех в начинанието си, трябваше да се пази и много да внимава къде минава през цялото пътуване на връщане. Някой войник, роден хитрец, решил, че е прекалено умен, можеше да прецени, че му е изгодно да предаде Вечния Наследник, и сам да се заеме да защитава и управлява земите, като отнеме скъпоценния камък от несигурните ръце на набедения Вречен войн.
— Както пожелаеш — каза Бранден дел Бранден. Той беше достатъчно добър и прозорлив политик и отлично знаеше кога един спор няма да доведе доникъде.
— Между другото — каза Иън, — Хоузи остава тук по своя собствена воля, за да помага на жената вистари да приготвя билкови отвари. Когато е готов да потегли, той трябва да…
— Да, да, да, ще бъде ескортиран, където и когато пожелае. Имаш думата на Вечния Наследник по този въпрос, Иън Среброкаменни, както и на неговия пазител на ключовете. От моята нямаш нужда. Но независимо от това, ти я давам.
Иън кимна и заби пети в заоблените хълбоци на мудната черна кобила. Тя потегли послушно, макар и с доста бавна крачка, а след нея заситни малко товарно пони, преди още въжето, с което бе привързано, да се опъне.
Защо му се струваше, че виещата се пътека през тунелите сега е значително по-дълга, отколкото на идване?
Иън поклати глава. Може би само така му се струваше, или просто конят вървеше надолу по хълма по-бавно, отколкото нагоре, или пък си беше същото, но му се стори цяла вечност, докато отворът на тунела зейна блеснал пред него… към някаква искряща мъгла, в която се стопяваше дългият черен тесен път.
Е, нагоре имаше един-единствен път, значи и надолу можеше да има само един път. Иън зацъка с език и конят ускори ход.
Мъглата го обгръщаше от всички страни, но пред себе си и назад вече успяваше да види малко по-далече. В този момент долови отдавна очаквания дрезгав шепот в сивотата.
— Иън Среброкаменни.
Той дръпна юздите на коня и го спря. Изчака няколко секунди и една тъмна сянка се показа от мъглата.
Иън бе виждал Валин да изглежда и по-зле, но обикновено джуджето изглеждаше значително по-добре. Пухкавите му месести бузи бяха хлътнали, а тънката муселинова туника бе влажна. Вестрите умееха да живеят и да се изхранват в пустошта, далеч от цивилизацията, доста по-умело от хората, но ако трябваше да е честен, не бе същото, когато се налага да се луташ в мъглата.
— Поздравявам те, Валин. Изглеждаш повече от ужасно. — Иън скочи леко на земята и издърпа одеяло и кожена чанта от товара на понито. Ако поразместеше малко нещата и прехвърлеше част от тях на гърба на черната кобила, товарното животно можеше да носи и Валин.