Поне отдавна не му се беше налагало. Направо бе невероятно, че хората могат да свикнат да живеят в такива странни места.
— Господине? — Гласът на служителя прозвуча прекалено високо и държанието му очевидно ставаше по-агресивно.
— Да ми помогнете ли? Не. — Ториан дел Ториан се усмихна и поклати глава. — Благодаря ви, че попитахте, но не. Аз… всичко е наред.
Искаше му се да огледа по-отблизо окървавената земя. Но ако решеше да го направи, трябваше да изчака по-подходящ момент, за да се прехвърли от другата страна на жълтото полицейско ограждение. Въпреки това знаеше със сигурност какво ще намери, тъй като Чедото не бе извършило нападението във вълчи облик, въпреки че по снега личаха отпечатъци, оставени от някое Чедо — властите така или иначе нямаше да разберат какво означават оставените следи.
— Значи просто гледате? — попита полицейският служител.
— Тъжна работа — отвърна Ториан. — Млада жена да бъде убита по такъв жесток начин, при това, без да има причина.
— Да, така е. — Младият мъж видимо се отпусна и кимна. — Така е, наистина. Тъжно е, прав сте. Много бихме искали да запазим мястото такова, каквото е оставено след произшествието.
Торсен погледна ограждението и му се прииска да попита защо не са оградили по-широк кръг, но се сети, че младият полицай едва ли знае. Единственото, което му бе станало ясно, бе, че едрият мъж с белега, който оглеждаше местопрестъплението, поверено за охрана на младия полицай, изнервя служителя на реда, въпреки че Ториан така и не можа да си обясни защо. Беше очевидно, че ще се почувства значително по-спокоен, ако едрият непознат се отдръпне и си отиде.
Затова Ториан дел Ториан реши да се махне.
— Съжалявам, че ви притесних — каза Ториан и едва се сдържа да не се поклони в знак на извинение, преди да се отдалечи. Обичаите в тази страна не допускаха подобни прояви на уважение, а той не искаше да се откроява като различен и да бъде запомнен от младия полицай.
Потегли бавно, с равномерна крачка. Този ден нямаше защо да бърза.
Гръцкият ресторант бе на диагоналния ъгъл на улицата. Помещението до вратата, която непрекъснато се отваряше, бе студено и неуютно, но ароматът на чесън и печено месо го заля като животворна вълна.
Вътре бяха монтирани две огромни… пещи? Не, не бе правилно да се казва така. Онова нещо там, каквото и да му беше името — два огромни метални шиша с набучени на тях части от някакво огромно животно — се въртяха бавно и пръскаха наоколо, дори отвъд нажежените метални решетки, и на всеки няколко минути един от яките мургави мъжаги в бели престилки, които толкова много приличаха на южняци, грабваше остър дълъг нож и двузъба вилица с удобна дръжка и отрязваше няколко парчета, които политаха с обигран замах в едно плато.
Ресторантът бе много популярен, което според разбиранията на Ториан дел Ториан означаваше, че ще бъде претъпкан. Беше му приятно да среща непознати — едно рядко срещано удоволствие в дома, наречен Хардуд — но по един или двама, не му допадаха шумни зали с прекалено много посетители, които се радваха на усамотението си сред анонимната гълчава.
Прекалено кльощава млада сервитьорка с конско лице, с коса, боядисана в абсурден ален цвят, се приближи до него и му подаде менютата, които досега бе стискала до гърдите си, сякаш бяха някакви безценни предмети, които някой можеше да й отнеме.
— За колко? — попита тя.
Трябваше му част от секундата, за да разбере въпроса й.
— Ами аз… аз трябва да се срещна с едни приятели.
Ставаше хубава, когато се усмихнеше.
— А, да, бас държа, че сте с четворката. Казаха ми, че чакат още някого, и поръчаха саганаки.
Преведе го покрай двата шиша към стаята отстрани.
Помещението, в което се влизаше от улицата, бе пълно с хора, но задната част на заведението, също толкова голямо, бе пълно с празни маси, с изключение на четиримата, заели места в дъното. Погледът на Ториан се спря на свободния стол край стената.
И четиримата бяха мрачни и унили, дори младият Ториан. Знаеше, че всички, дори Били Улсън, са се срещали със смъртта преди, но ето че им се бе случило отново.
— И последният телевизионен екип си замина — каза той. — Екипът беше от Уайко.
Така и не можа да разбере тази работа. Защо им трябваше да измислят имена като Кюбюс или Юбук, или Ейбюк, Уайко или Кимстап?