Ако останеш навън на студа в някой студен ден и пиеш топло кафе, за да се стоплиш, в края на деня ще започнеш да пикаеш черно, а вечерта ще си в състояние да издрапаш с нокти нагоре по някоя стена чак до тавана.
Ториан Торсен и жена му, Карин, седяха на масата за закуска и също пиеха кафе. От остатъците бъркани яйца и парчетата пържен бекон в чинията на Ториан бе ясно, че той тъкмо бе привършил обичайната си огромна закуска, докато Карин отхапваше едва-едва от кекса с какао.
Торсен бе наполовина облечен за студа навън, а изпъкналите възлести мускули по гърдите му изпъкваха под сатинираната полипропиленова долна тениска. Светлокестенявата му коса, почти руса, бе влажна и сресана назад и въпреки че усмивката му изразяваше искрено задоволство, че вижда младия си приятел, в изражението му се таеше нещо заплашително, заради което Иън се посвени да погледне към жена му.
Сигурно просто си въобразяваше. Всичко се дължеше на квадратната челюст на Торсен, в комбинация с леко изкривения нос, който някога е бил съвършено прав, а отчасти и на дългия бял белег прорязал дясната страна на лицето му. Шевовете бяха също като крака на стоножка от двете страни на някогашната рана, зашита от значително по-неумел лекар от Док Шърв.
— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави Торсен.
— Добро утро, Ториан. — Иън не го поправи. Вече бе свикнал с това обръщение в Тир На Ног, а какво пък, по дяволите. Нали точно това бе значението на фамилията Силвърстайн.
Док се засмя както обикновено.
— Това е той — Иън. Повърхност, по която нищо не полепва. — Първия път, когато чу тези думи, не му бе никак смешно, не му стана смешно и когато ги чу за петдесет и първи път.
Все още не му бе смешно. Сега приемаше определението по същия начин, по който изслушваше вица на Арни за папата и шофьора, който всички в града бяха чували поне по веднъж, и при всяко преповтаряне трябваше да се засмива, сякаш го чуваше наистина за пръв път.
Сега поне не му се налагаше да се усмихва. Но ако лошият му поглед можеше да накара течността да кипне, лицето на Док щеше да се е взривило много отдавна.
— Добро утро, Иън — каза Карин и вдигна очи, но без да срещне погледа му открито и прямо.
Той избягваше да я поглежда, защото както обикновено се притесняваше, че ще се зазяпа. Тя наистина бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, но Иън така и не успя да забележи нищо майчинско в държанието й. Ухаеше едва доловимо на лимонов парфюм, който би подхождал на някое младо момиче, но незнайно защо, на нея също много й отиваше. Боже, та тя бе прекрасна, дори и в този нечовешки ранен час, облечена в дебел червен хавлиен халат, под който се показваше едва загатнато черна дантела отпред на бюста.
Русата й коса, почти златна, бе завързана високо на опашка, така че вратът й оставаше гол и пръстите го засърбяха.
Не че би направил каквото и да е, за да успокои този така наречен сърбеж. Определено имаше и по-добри начини да си прецака живота в Хардуд, отколкото да се нахвърли на майката на Тори, не че точно сега можеше да се сети за нещо друго; може би ако се изпикаеше на празничната неделна трапеза във „Взрив-о-вкусно“, щеше да постигне същия ефект.
Тя все още не смееше да срещне погледа му.
— Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска? — попита Карин както обикновено.
Иън поклати глава.
— Не, благодаря — отвърна той, както всеки друг път. Закуската може и да бе най-важното ядене през деня, но Иън бе открил, че му е най-добре, ако похапне час-два, след като е станал.
— Взел съм няколко маслени кексчета в раницата.
— Маслени кексчета значи. — Док поклати глава с отвращение. — Не бих нарекъл маслените кексчета закуска за шампиони. Това е толкова неподходяща храна.
— Искаш ли да опиташ? Съвсем не са чак толкова лоши, колкото си мислиш.
— Хич не ми ги пробутвай разни такива. Аз съм лекар и знам малко по-добре от теб.
Нямаше какво да отговори на това.
Иън седна и отпи от кафето.
— Та, кажи ми сега, какво правиш тук в този неприлично ранен час, Док. Така и не видях колата ти. — Огромният бял шевролет, който Док използваше за подвижен кабинет — а когато се налагаше и за линейка — щеше да се забележи отдалече заради аварийните лампи отгоре, дори да го нямаше надписа „Линейка“, написан с буквите отпред назад и петте малки сърни с хиксове на шофьорската врата.