Въпреки че трябваше да се успокои с тази мисъл, тя не му подейства благотворно.
— Мога ли да направя нещо за теб, Иън Среброкаменни? — попита Валин от гърба на понито, сякаш имаше нещо, което бе способен да свърши, докато седеше на гърба на товарното добиче. Тази все по-натрапчива сервилност на дребния започваше да опротивява на младежа, но той знаеше, че не може нищо да направи, за да промени нещата. Ако натовареше Валин с някоя задача, джуджето веднага щеше да скочи и да се заеме с изпълнението й — като например рогозката за през нощта, която изплете удивително бързо от окапали борови иглички — а щом приключеше, щеше да иска още. Ако Иън откажеше, Валин се чувстваше длъжен след около минута или две да попита отново, защото, ако имаше нещо, което на Иън Сребърния камък му трябваше, а Иън Сребърния камък бе забравил да спомене, по господ знае каква причина, може би сега бе моментът да се свърши.
Беше малко вбесяващо, но съвсем малко, защото Иън не бе склонен да се поддаде на раздразнението.
Високо над тях птицата започна да се снишава.
„Да, Хугин или Мунин, отново съм аз“, помисли си той.
Птицата направи още един кръг и полетя някъде на юг.
Пристигнаха в къщата късно следобеда; Иън бе слязъл от коня и вървеше пеша. Одеве беше оставил Валин да води конете нагоре по склона, но не го накара да бърза. Беше хубаво да се правят компромиси: конете се нуждаеха от почивка, а и Валин бе натоварен с поне една полезна задача. Въпреки че кобилата на Иън бе изключително кротко животно, тя позволяваше на Валин да я води с видимо неудоволствие, без да спира да пръхти, да се дърпа и да процвилва.
Не че за Иън това имаше някакво значение. Нека Валин сам да се оправя с недоволното животно. Валин и кобилата щяха да се разберат без всякакъв проблем, джуджето безспир щеше да я пита дали не може да направи нещо за нея, а тя безспир щеше да цвили и да се дърпа, с надеждата да се отскубне от юздите.
Направо да вземат да се установят двамата заедно, да се оженят, да си народят смешни дечица.
Иън забърза.
Позна Арни Селмо в далечината единствено защото очакваше да го види.
Имаше промени, но това не бяха промените, които Иън бе очаквал да види. Арни все още си бе слаб, въпреки че като го сравняваше с образа отпреди, му се стори малко понадебелял. Естествено, че беше така. Арни бе твърде стар, за да натрупва мускули.
Плешивото петно в косата на Арни бе избуяло, а сивата му коса, която преди той носеше късо подстригана, сега висеше сплетена в стегната плитка, която се полюшваше наляво и надясно, докато вървеше. Арни винаги бе блед — това му бе останало от годините, прекарани под съскащите флуоресцентни лампи, докато бе държал „Лекарства Селмо“. Но ето че сега и лицето, и вратът бяха потъмнели от слънцето, а щом се изправи от стола пред вратата на къщата и тръгна по пътеката, на Иън му направи впечатление, че ходи изправен, с изпънати назад рамене.
В походката му имаше енергичност, която преди не бе съществувала, а по устните му плъзна усмивка, когато затича към приятеля си.
— Иън Силвърстайн — извика той. — Казаха ми, но така и не можах да повярвам.
— Какво са ти казали?
— Че си се върнал в Тир На Ног и че не си дошъл да ме видиш. — Лицето му посърна. — Всичко е наред, нали?
— Не съм сигурен. — Иън поклати глава. — Не, напротив, сигурен съм. Имаме си проблеми.
— Има ли нещо, с което да помогнем?
„Така значи, ние?“ Иън се почувства странно, когато го прониза болезнена ревност при звученето на това „ние“.
Не биваше да се учудва. Фрея си оставаше богиня на плодородието и на млади години доста бе хойкала. Дори се твърдеше, че е спала със седем вестри, за да получи огърлицата Брисингамен още преди да бъде разкъсана и разделена, а сега скъпоценните камъни бяха разпилени във всички посоки.
— С много неща — отвърна Иън. — Наистина с много неща. — Той посочи към къщата. — Тя вкъщи ли си е?
— Не, в момента я няма. — Арни поклати глава. — Излезе тази сутрин, отиде за месо. — Той премлясна несъзнателно. — Шпикована сърнешка плешка, печена на скара, залята с горещ ябълков сос… направо неземно. Тя е доста придирчива — няма да се учудя, ако се върне чак довечера, но не бих се притеснил, ако отсъства няколко дни. — Той отново поклати глава. — Хич не е свикнала да дава обяснение за това, къде ходи и колко се бави, нито на мен, нито на когото и да е друг.