— Това притеснява ли те?
— Неее. По-различно е от… просто трябва да свикнеш, това е всичко. — Арни плесна с длан рамото на Иън. — Влизай в къщата. Сложил съм да варя яхния, много е хубава. — Изви едната си вежда. — Едва ли ти се намира малко кафе?
Иън се усмихна.
— Нося малко — подарък от Хоузи. А ти имаш ли си кафемелачка?
— Естествено. Електрическа, обезопасена… истинска мечта. — Арни се разсмя. — Да ти призная, тук не ги продават. Ама по дяволите, момче, работя като аптекар още от времето преди да си се родил, имам и чукче, и хаванче, а и ръцете ми са здрави. Аз… — Той наклони глава на една страна и отстъпи от Иън с протегната напред дясна ръка. В следващия миг нещо сиво профуча от мястото над вратата и прас! Настани се точно в дланта на Арни. Мьолнир беше в ръката му.
Иън вече бе извадил Убиеца на гиганти и бе обърнал гръб на Арни, очите му шареха трескаво сред дърветата, а сетне обходиха и небето.
— Какво… къде?
Нямаше нищо, заплаха не се усещаше, освен ако не се броеше Валин, който при движението на Арни се хвърли на земята и се провлече по корем към храсталака от едната страна на пътеката.
— Стой мирен, момче, спокойно — извика му Арни. — Всичко е наред. Май просто съм малко нервен. Добре че се сетих, че съм оставил Мьолнир до вратата — иначе като нищо щях да избия нова дупка в стената. — Човек никога не би си и помислил, че слабата ръка на Арни би могла да вдигне тежкия боен чук, още по-малко, че би го размахвал с такава лекота, когато посочи надолу по пътя.
Иън се обърна.
— Бил е просто Мунин.
Щом чу името си, птицата изскочи иззад дърветата, крилете й разцепиха въздуха и нещо дребно се загърчи в ноктите й.
— Приятелят ти ми изглежда бая плашлив — усмихна се Арни.
Валин проявяваше кураж, когато това си струваше, но когато преценеше, че няма смисъл, забравяше какво означава тази дума, а Иън никак не го винеше. Мунин пикира надолу, направи кръг над храсталака, за да открие къде точно се е скрил Валин.
— Просто го остави намира — извика Иън. — Ще излезе, когато е готов.
— Приятелят ти шава и се гърчи и се влачи из храсталака — отвърна гарванът, направи последно кръгче, плесна веднъж и се приземи. — Просто исках да го попитам накъде така се е разбързал.
Докато огромният гарван кацна пред него, шаването, гърченето и влаченето в храстите бе престанало, а нещото в ноктите на птицата, което се оказа плъх с размерите на кутре, вече висеше неподвижно отпуснато. Мунин го погълна на две бързи хапки, след това се приведе напред и Иън с усилие на волята си наложи да прибере Убиеца на гиганти в ножницата.
Проклетият Мунин му действаше зле на нервите.
Да, по свой начин той бе едно прекрасно създание, перата му бяха толкова лъскави, сякаш са току-що намазани с олио, клюнът — черен като нощта, а очите — пронизващи и нетрепващи. Но когато гарванът се нагугуши в перата си, за да бръкне с човка и да извади нещо, нещото се оказа част от вътрешностите на плъха и то провисна отстрани на човката му. Стомахът на Иън бе готов да се обърне при тази противна гледка.
— Какъв е проблемът, колебая се да запитам аз — рече птицата и наклони глава на една страна, сякаш втренчена в Иън само с едно от нетрепващите очи. — Знаеш, че съм изпълнен с готовност помощ всяка да окажа, без значение каква възложена задача ще е тя.
— Добре — отвърна Арни с кимване. — Тогава върви да я намериш и да й кажеш, че си имаме гости, а в това време аз ще настаня гостите. Чака ни дълъг разговор — каза той.
— Ако можеш и ръце да размахваш, както приказваш, сигурно щеше вече да си се отправил към небето и никога повече не би стъпил на земята — каза Мунин, докато изтръскваше пера. След това с мощен замах на огромните криле, от който се вдигнаха толкова много прах и дребни камъчета из въздуха, че Иън трябваше да покрие очите си с ръка, гарванът подскочи във въздуха и запляска с криле. Издигна се високо в небето и се отправи нанякъде.
Арни продължи да следи птицата с поглед, докато изчезна.
Обърна се към Иън.
— Хайде да си направим по едно кафе, какво ще кажеш?
— Чудесна идея.
Арни подуши въздуха.
— Идва зима — каза той.