Арни кимна.
— А пък вестрите там познават Скрития Проход, който отвежда право в Хардуд и си стои отворен от Нощта на Чедата, така ли?
— Май е така. Той твърди, че са му помогнали да премине тайно. — Иън кимна. — Хванали са го и за малко някакъв пазач да го убие, но той все пак успял да се шмугне в Скрития Проход, преди да изгуби съзнание. Следващото, което си спомня, е как се събудил на операционната маса, докато Док Шърв се опитвал да го закърпи…
Арни се намръщи.
— И ти не знаеш кой е изпратил онези помияри. — Устните му бяха стиснати и годините личаха по лицето му. Арни бе лошо ранен през Нощта на Чедата, когато се бе опитал да попречи на изчадията да завлекат Маги и Карин в нощта. После двамата с Уле бяха успели да повалят тримата, които бяха преследвали семейство Торсен и Маги чак до Хардуд.
И той не понасяше помиярите, също както и Иън.
Иън поклати глава.
— Не са същите. Херолф твърди, че не били от Северната глутница.
— Да, и ти му повярва, защото Чедата никога не лъжат.
— Разбира се, че лъжат. Само че Вечният Наследник каза, че не бил чул…
— И владетелите никога не лъжат.
— Арни… — На Иън му идваше да го напсува. Майка му стара, не беше там работата. Важното бе да разберат кой е отговорен за всичко, което ставаше, но това щеше да почака. Трябваше да се справи първо с най-важните неща, а най-важното в момента бе да обвърже Вечния Наследник да защитава семейство Торсен, като преди това помогне на Вечния Наследник да остане жив. Ако Чедата отново са били изпратени от Пламенния Род, то Вечният Наследник щеше да се справи с поръчителя най-успешно.
А ако по-късно се окажеше, че Вечният Наследник, или неговият пазител на ключовете стоят зад тази работа, той щеше да се разправи с тях допълнително.
Ако пък се окажеше, че Вечният Наследник си е поиграл с чувството на завист на Иън и нарочно го е пробудил, като му е показал какво е бащина обич и привързаност, ами тогава… и с това щеше да се справи по-късно.
Иън разказа на Арни в каква насока се въртят мислите му.
— Затова най-добре е да предположим, че двамата Торсен ще успеят да се справят с Чедото, но…
— Но може да се появят и други. — Арни поклати глава. — Не, ако те действително искат да пролеят кръвта на Торсен, значи ще има и други. Може би влиянието на Вечния Наследник ще успее да пречупи онзи, който изпраща помиярите… — Арни засия при тази мисъл.
— Добре — каза Арни след известно време. — Ами ако се окаже, че всичко е само един хитър капан? Ами ако Чедата и Владенията планират да се докопат до един от скъпоценните камъни на Брисингамен? Искам да кажа, че дори и това проклятие да е истинско, дори и те да нямат абсолютно нищо общо с Чедата, изпратени да ликвидират двамата Торсен, още щом ти занесеш скъпоценния камък във Вечното светилище, те ще преценят, че нямат никакво намерение да се отказват от него. Какво от това, че са ти обещали? — Той направи недоволна физиономия. — Та това тук е Тир На Ног, Иън, няма нищо общо с Хардуд. Никога ли не си чувал за политик, който е нарушил дадената дума?
— Мен не са ме лъгали — отвърна Иън. — Не и тук. Не и сега.
— И какво те прави чак толкова специален? — попита Арни. — Тук и сега?
— Имам си приятел — каза Иън, — който би могъл, ако се ядоса достатъчно, да срути стените на Вечното светилище и да го остави да се разпилее като колода карти — обясни младежът.
Арни се усмихна.
— И още нещо — обади се възрастният човек.
— Какво?
— Прав си, Иън. — Той плесна с длан рамото на Иън. — Я върви до реката и довлечи онова джудже. Вечерята е готова и можем да сядаме, щом кажеш, че си огладнял.
Бяха се нахранили. Яхнията се оказа изненадващо вкусна, а ябълките от мазето под къщата, както Иън очакваше, имаха превъзходен аромат — обелката бе хрупкава, а жълтеникавата среда на плода отдолу бе сладка, леко тръпчива и също хрупкава.
Ботушите на Иън се проветряваха на верандата отпред. Колко бе хубаво да имаш възможност да свалиш тези тежки обувки, да си измиеш краката и да си сложиш гуменки, които му се сториха истински лукс след цял един ден, прекаран по пътищата.
Храна, почивка, сухи крака… и кафе.
Арни импровизира начин за правене на кафе. Беше смачкал зърната в хаванче, а Иън се разсмя и му каза, че сигурно не е използвал хаванче от времето, когато е учил фармация. След това едро смачканото кафе бе прехвърлено в метално казанче, което постави на печката и заля с вряла вода, след което го остави да покисне няколко минути и най-сетне го прецеди през двойно сплетена марля, която Валин пое и веднага хукна да пере на реката.