Арни отпи първата си глътка и веднага се усмихна, при което поне десет години се стопиха от лицето му.
— Боже, колко е хубаво! — каза той. — Направо…
Отвън се чуха тежки стъпки. Три, а след тях още две.
— Тя е — обясни Арни, остави чашата кафе и се изправи.
Иън го последва навън и внимателно и тихо затвори вратата.
Единствената светлина в къщата идваше от три фенера и пламъците в огнището и на Иън му се бе сторило тъмно по стандартите, на които бе свикнал — и наистина беше прекалено тъмно, за да се чете — затова пък нощта навън бе черна като рог, тъмна и тиха, точно както е на безлюдни места сред природата посред нощ. Първия път, когато Иън попадна на такова място, се уплаши дотолкова, че дори и сега усети как по гърба му полазиха тръпки, които съвсем не бяха предизвикани от студения бриз, който повяваше от запад.
Подобна чернота те караше да разбереш защо хората винаги са изпитвали страх от нощта, защо са си я представяли като черно чудовище, което трябва да бъде прогонено с огън, от което можеш да се спасиш, като се сгушиш до някого, и за момент Иън едва успя да се удържи да не хукне назад към светлината в топлата къща.
Блесна светлина, ослепителна и ярка. Арни се бе отдалечил от къщата и леснозапалимия й покрив и се бе погрижил за една факла — как точно го бе направил, Иън не успя да види.
Пламъкът на факлата трепкаше и пращеше, а Фрея излезе от тъмното и пристъпи в светлия кръг, на раменете й бе увиснала малка сърна.
— Здравей, мой Сребърни камъко — каза тя. Гласът й бе съхранил онази напевна интонация, която бе типично скандинавска. — Чудех се кой е донесъл кафето.
Тя махна с ръка и не позволи на Иън да й помогне със сърната и я провеси на кука на верандата за двата вързани задни крака. Животното бе изкормено и одрано, обвито във вече готовата кожа, но въпреки това кръвта бе потекла по рамото, докато се бе връщала; лявото рамо и цялата лява страна блестяха от кръв и полъскваха в полумрака.
Фрея имаше здрави и леко изпъкнали мускули, но в това нямаше нищо мъжко. Краката й бяха дълги, силни и чудесно оформени, но не издути грозно — истинска Рейчъл Маклиш, нямаше нищо общо с един женски вариант на Арни Шварценегер.
Само като я погледнеше, той се задъхваше, въпреки че около очите и устата й се виждаха бръчици от смях, а брадичката вече не бе толкова стегната, колкото преди, а пък кръстът й, все още тънък, се бе поналял и макар и да нямаше коремче, вече се виждаше, че мускулите не са толкова стегнати като на културистите, а приятно закръглени.
Вече не можеше да мине за младо момиче на двайсет, но пък на Иън тя се стори невероятно привлекателна. В цялостния й вид имаше някаква честност, въпреки че тя си бе придала този нов облик единствено за да се чувства Арни по-спокоен, а не защото бе искала.
— Най-добре първо да се измия, преди да вляза в къщата — каза тя и разкопча тежкия колан. Пусна го на верандата, а след това бръкна в изкормената сърна и извади ловджийския нож, с който сигурно бе ловувала. Вероятно не искаше да го прибира в калъфа му, преди да го е почистила добре.
Пръстите й попипаха края на туниката, сякаш се канеше да я съблече през главата.
След това се втурна към мрака, а усмивката, отправена през рамо, разкри, че туниката не е било единственото, което е пипала.
Арни вече оглеждаше сърната на светлината на факлата.
— Хубаво сърне — каза той. — Няколко пържолки добре ще ти дойдат за из път, нали? Утре сутрин можем бързо да резнем, стига тя тази вечер да донесе скъпоценния камък, за да можем да тръгнем. — Той вдигна поглед. — Нали става така?
— Ей, недей да мислиш, че аз съм този, който дава заповедите! — Иън почука с пръстена на Харбард по ефеса на Убиеца на гиганти. — Аз имам пръстен и меч, а пък ти си с Мьолнир.
— Което означава, че мога да удрям, по каквото ми попадне с все сили, но нищо повече от това, Иън. Щом ти не даваш заповедите, тогава не знам кой ще ги дава. Аз съм наемен бияч. — Усмивката му бе като вълча на светлината на пламъка. — По дяволите, момче, едно време бях от наемните убийци на Хари Труман, но никога преди не съм изпълнявал длъжността наемен бияч — каза той. — А да знаеш само колко лесно се свиква. Можеш да разчиташ да ти дам съвет, но заповеди — няма начин.