За мен няма проблем, нито когато вдъхна сладкия утринен въздух, нито когато сключа крака около кръста на любовник. — Тя наведе глава на една страна. — Но кажи ми, ти как мислиш се е чувствал Имир?
Иън нямаше представа какво да отговори, а и освен това въпросът й беше реторичен. Разбира се, че онзи гигант не е имал никакво желание да…
— Според мен — наруши Арни тишината, — поне се надявам, че е бил готов, че му е било омръзнало да бъде Имир, че е бил готов да започне отново, бил е готов да отдаде плътта си, за да бъде създадена от нея земя, кръвта си за морета, а нещата, които е мислел и чувствал, са се разпилели като пепел из въздуха. — Трепкащите пламъци превръщаха бръчките му в малки черни каньони, които браздяха лицето му.
— Аз също, Арнолд — каза тя. — Защото другата възможност е била да бъде отнета насила същността му и да бъде превърната в нещо неясно.
— Шива Разрушителя и Брама Създателя, Иън — каза тя и отново се обърна към него. — Те са едно и също, с други думи, жестоки натрапници, които разрушават това, което не е готово да приеме края, това, което не е готово за съществуване. Ти направи добър избор, когато постави двата скъпоценни камъка в ръката ми, и го направи заради това, което съм.
— А какво си ти?
— Ами… — тя се усмихна. — Аз съм много неща. Аз съм Фрея, стара богиня на плодородието, вече оттеглила се. Можеш да мислиш за мен като за Вишну с пъстрите цветя или което и да е от другите му превъплъщения: Маця, Курма, Вараха, Нарасимха, Вамана, Парашурама, Рама, Кришна, Буда… но не и Калкин, защото времето на Калкин предстои. — Изведнъж над лявата й гърда неочаквано се появи черна къдрица като на мъжка гръд, но тя я докосна и къдрицата изчезна. — А може и вече да съм Калкин, времето ми може и да е дошло най-сетне, а пък Арнолд да е господарят Рама, принизил се да бъде твой прислужник и спътник, ако ти си Арджуна.
Може пък да съм Ищар и Инана, и Астарте, но винаги ще си остана жена, защото жената разбира създаването и съхраняването, и разрушението, и обновяването, защото сме готови за това начало всеки месец с телата си и трябва да опазваме същността си, вместо да я пилеем по света и да я размахваме като острието на меч или… някои други неща. Изчервяваш се очарователно, мой Иън, но виждам, че си разбрал какво искам да кажа.
— Но какво общо има това…
— Не. — Тя вдигна ръка и топлотата и очарованието й изчезнаха, заменени от студенина и властност. — Няма да ти позволя да се преструваш, че не знаеш и не разбираш, не и в мое присъствие. В този момент, два от скъпоценните камъни са на сигурно място, сама ги скрих, за да мога да ги защитавам, аз и тежката ръка на моя приятел — каза тя и посегна, за да вземе ръката на Арни в своята. Притисна я бързо до устните си и я пусна. — За мен да оставя и един от тях да ми се изплъзне от ръцете…
— Но става въпрос само за един. Така или иначе ще имаш другия. А без другия…
— Какво без другия? Без другия вселената не може да бъде унищожена и пресъздадена ли? — Гласът й се извиси. — Ти сигурен ли си в това, което казваш? Шестте няма ли да са достатъчни? Или пък петте? Каква е критичната маса, необходима за създаването на моноблок? Кажи ми, Иън, но освен това искам и да ми кажеш какво те кара да си сигурен, че рубинът и диамантът съдържат по една идеална седма част?
На Иън му дойде прекалено много. Как да запазиш справедливата си преценка, след като се налага да оставиш бащата на едно дете да умре, когато единствено твоята дума може да спаси поне един живот, а може би дори и повече? Имаше една стара поговорка, която Зайда Сол непрекъснато повтаряше за този, който успеел да спаси поне един живот, било все едно че е спасил целия свят, но обратното не беше ли и то истина? Ако убиеш някого, ако оставиш някой да умре, при положение че си можел да го спасиш, не е ли същото, като да унищожиш цялата вселена?
Той грабна Убиеца на гиганти от стената, където, висеше и изскочи от къщата навън в нощта. Арни извика след него, но той не му обърна внимание.
— Остави го, Арни — каза тя.
Глава 26
Пръстенът на Харбард