Ако изчакаш достатъчно, ако си оставиш достатъчно време и проявиш достатъчно търпение, индиговата тъмнина на нощта ще се вдигне, макар и съвсем малко.
Но това малко ти е достатъчно поне докато вървиш по пътя.
На светлината на звездите Иън се отправи надолу по пътеката към грубия кей, където дълго въже, плътно колкото мъжка китка, непрекъснато плискано от вълните, се протягаше чак до другия бряг на Гилфи. Лебедка, задвижвана по всяка вероятност от Среброчел, въпреки че Фрея без всякакво усилие също можеше да я задвижва, бе готова, за да го превози до другия бряг, където преките пътища щяха да го отведат на север във Владенията.
Нямаше да представлява проблем да открие Вечното светилище; по пътищата сигурно имаше множество съгледвачи.
А като отидеше там, какво да каже?
„Вижте, съжалявам.
Тя отказа.
Тя каза, че и ти, и синът ти не сте достатъчно важни, за да рискува за вас един от скъпоценните камъни от Брисингамен, които аз сам и поверих. Тя трябва да предвижда нещата и възможните последици. Все пак всички ще умрем, рано или късно. Ако не умрем млади, всички рано или късно оставаме сираци, а твоят ред да умреш и редът на Наследника да остане сирак също ще настъпи рано или късно, затова какъв е смисълът да вдигаш шум, защо създаваш проблеми?
Умирай си кротко, нека и синът ти да угасне кротко, в крайна сметка всички се превръщаме в прах и пепел и ще се преродим едва след като вселената бъде създадена отново, затова какво сте се вкопчили в живота?
Откажи се от цялата тази борба, Вечни Наследнико, не е чак толкова важно.
Както, разбира се, не е чак толкова важен и животът на моите приятели. Какво пък толкова, след още сто години, всички ще са отдавна мъртви и забравени, затова какво си тръгнал да се притесняваш, че някакви си там Чеда ще им изпият кръвчицата. Не че животът им е важен, няма такова нещо. Каквото там смяташе да направиш, каквото и да бе решил, за да им помогнеш да останат живи, че то няма смисъл, хич не си прави труда.
Нищо няма значение, ако гледаш на нещата, без да ти пука.“
По дяволите!
— Иън Среброкаменни. — Гласът на вестрито прозвуча тих и сподавен иззад него.
— Кажи, Валин? — „Мога ли да направя нещо за теб?“ „Ако го чуя да повтори това още веднъж…“
— Мога ли да направя нещо за теб, има ли с какво да ти помогна? Животните ти са нахранени и напоени и са полегнали за през нощта; дрехите ти са изпрани, както и нейната туника, защото тя само я изплакна небрежно в сивите води. Мога да приготвя и храна или пък…
— Или пък просто да си затвориш шибаната уста и да престанеш да ме притесняваш поне за една шибана минута. — Беше казал всичко това на английски, но джуджето схвана смисъла по интонацията. Валин, с насълзени очи, се отдръпна, обърна се и побягна към пещерата, която служеше за обор и конюшня.
Дребното лайно се оказа прекалено чувствително? И каква стана тя? Иън сви рамене. „Това въобще не е мой проблем.“ Тук става въпрос за нещо дребно и незначително като нечии наранени чувства. Щом човешкият живот се оказва нещо толкова тривиално и може, който реши да махне на него с лека ръка, какво тогава остава за чувствата на някакво си там джудже.
Майка му стара.
— Ей, Валин… — Той затича след джуджето: — По дяволите, човече, извинявай. Искам да кажа… — развика се той на берсмолски. — Този нещастник съжалява за грубото си държание, защото го е срам за баща му и за племето, и за рода, и за целия му вид.
„И всеки, който ме познава истински, Валин, знае, че не съм чак такъв смотаняк и задръстеняк. Честна дума, аз съм просто различен вид смотаняк и задръстеняк.“
Джуджето тичаше значително по-бързо от Иън, но Иън упорито следваше отекващите му стъпки по брега на реката, покрай шубраците, където се препъна и за малко не падна, но подгъна лошо крака си и издра твърде неприятно глезена.
По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! Грешката си беше изцяло негова. Ако не беше хукнал така посред нощ, също като паникьосано дете, първо сега нямаше да се намира на брега на реката и нямаше да обиди…
Грешката беше единствено и само негова. Не можеше ли да свърши поне едно нещо на този свят като хората?
Беше се спречкал с Фрея, след това обиди нещастното джудже, раздра си глезена на някакъв камък, беше провалил надеждите на Вечния Наследник — „Няма ли още нещо, което да прецакам тази вечер?“.