По-скоро подскачаше на един крак, отколкото да куцука към пещерата.
Метален фенер бе закачен в ниша на самия вход на пещерата, а по-навътре бяха струпани десетки кръгли копи сено и достигаха до тавана. Някакъв дълъг прът бе забоден в сеното и той прехвърли Убиеца на гиганти на гърба си, за да може да използва пръта и като бастун, и като патерица. Страхуваше се да погледне надолу към глезена си. Усещаше стъпалото си мокро и топло и започваше да го боли зверски.
Подпря се тежко на пръта и закуцука навътре в пещерата, следвайки хлипането, което се носеше отнякъде навътре. Взе първия завой покрай дървени клетки, в които бяха настанени кобилата и понито, преживящи с нескрито отегчение сено, докато се натъкна на джуджето, изпълнено с решимост да се натъпче в някаква пукнатина между стената на пещерата и пода, където Среброчел пръхтеше недоволно; едното му огромно око бе втренчено в Иън с неприкрито раздразнение.
Среброчел бе огромен кон, колкото Першерон или Клайдсдейл, въпреки че бе по-фин и елегантен, но въпреки това краката му изглеждаха по-едри, а копитата — по-големи от нормално.
Като се изключи белият знак на челото му и дългата неподдържана грива, той бе черен като гарван, но с това приликата с птицата свършваше: гърбът на Среброчел не беше нито лъскав, нито гладък, беше черен като нощта, черен като въглища, черен като самия ад.
Среброчел изпръхтя шумно и с такава сила, че във въздуха се разхвърча прах и слама и се наложи Иън за момент да прикрие очи, за да не се напрашат. Едното масивно копито риеше камъка и разпращаше искри, от които сламата бе започнала да тлее, независимо от факта, че Среброчел никога не бе докосван от ковач и железни подкови.
Не беше много вероятно Среброчел да е ядосан — нали не отхапа ръката на Иън.
Това все пак беше наистина добър признак.
Конят бе напълно в състояние да го стори — тези едри зъби можеха да прехапят и малко дръвче; Иън лично бе виждал как го прави.
— Извинявам се — обърна се Иън и към двамата. — Ще ми се да кажа, че не исках да ти нанеса обида, но това е лъжа, Валин. Точно това ми беше целта: да те нагрубя, да те обидя, и то единствено защото аз бях наранен и объркан. Сбърках и се извинявам.
Беше важно и двамата да му повярват, поне за него бе от значение. Иън смяташе, че си е извоювал уважението на аезирския кон, въпреки че обичта му бе нещо, което нямаше да успее да оцени и разбере, а Иън бе благодарен на Валин, задето донесе предупреждението за семейство Торсен и изпитваше уважение към смелостта му.
Беше важно…
Пръстенът на Харбард започна да пулсира на пръста му болезнено силно — веднъж, два пъти, три пъти.
Валин се изправи и избърса с опакото на ръката си изуменото изражение, от което цялото му лице се бе сбръчкало. Среброчел престана да гледа гневно и да пръхти, тропна по някакъв метален съд с непознат за Иън вид зърно вътре и се зае бавно да дъвче.
Глезенът на Иън не спираше да боли, но той се бе насилил да не обръща внимание. Сега изръмжа от болка и се подпря на пръта, а след това се отпусна на земята. Приведе се напред и вдигна подгъва на панталона.
Не се бе порязал толкова дълбоко, колкото се страхуваше, но въпреки това кръвта бе напоила и чорапа, и гуменката.
Чорапът не бе кой знае колко важен, но гуменката нямаше как да подмени; не и тук. Може би щеше да се изпере. Или пък щеше да изгние и да стане неизползваема.
Валин, верният и предан Валин, веднага застана до него, извадил незабавно една от аптечките от раниците.
— Моля те, височайши — каза той, — приятелю на приятеля на Бащата, той, самият Баща на вестрите, Баща на Народа — моля те, дай напътствия на тоз дръвник какво да използва, за да притъпи болката ти.
В аптечната имаше цял набор инжекции, всичките пълни и надписани, върховете им — пъхнати в някаква зелена пластмасова опаковка, за да останат стерилни до употребата.
По дяволите. Първото, което му се искаше да помоли Фрея, бе да му помогне да се излекува, но, по дяволите, как болеше… Изкуши се да притъпи болката с демерол и вистарил, но сега не бе време за подобни изкушения.
Разгледа внимателно спринцовките — какъв беше този атропин? — докато най-сетне погледът му попадна на надпис „Лидокаин“ — местна упойка за зашиване на дребни рани. Той издърпа зеленото капаче и впръска малко от бистрата течност върху раната, преди да забоде върха няколко пъти в плътта около раната — заболя го толкова силно, че му потекоха сълзи.