Ако имаше някакъв проблем с Хоузи, колата със сигурност щеше да е паркирана отпред, а Док Шърв едва ли щеше да си седи така спокойно и да пие кафе със семейство Торсен.
Док сякаш прочете мислите му.
— Не, той е добре. Още спи.
Иън дочу тихи стъпки в антрето пред кухнята.
— Май не спи — изрече тих, леко завален глас. — Много съм добре и вече не спя.
Иън се извъртя на стола. Хоузи Линкълн — добре де, не че това му беше името, но така предпочиташе да го наричат тук — бе застанал на вратата на кухнята, облечен в стар халат с шарка рибена кост върху жълта копринена пижама и чехли, сигурно също толкова стари, колкото и халата. Халатът бе стегнат здраво, а той изглеждаше неестествено кльощав, много повече, отколкото в дънковия гащеризон и карираната риза, които поне създаваха впечатление, че е малко по-пълен.
Кожата му бе с цвят на кафе с мляко, но около очите имаше нещо екзотично и необичайно, а освен това той винаги изглеждаше така, сякаш се е обръснал току-що. Дори и да имаше брада, Иън така и никога не я видя.
— Добро утро, Хоузи — каза Иън.
— Иън Силвърстайн — отвърна Хоузи и кимна леко. — Добро утро и на теб. — Пресече кухнята с леко накуцване, а дясната му ръка, както обикновено, висеше отстрани, пръстите бяха свити в хлабав и напълно негоден за използване юмрук.
Карин понечи да стане, сигурно за да му сипе чаша кафе, но се спря, когато забеляза едва доловимия жест на лявата му ръка. Хоузи предпочиташе сам да свърши това, когато можеше. Което означаваше през по-голямата част от времето.
— След като не си дошъл, за да се погрижиш за здравето ми, докторе — каза той, докато си сипваше от димящото кафе в чаша с надпис „Трябва да я слушаш“, — мога ли да те попитам защо си удостоил този дом с любезното си посещение тъй рано сутринта?
Навремето този начин на изразяване щеше да се стори изключително необичаен на Иън, но това бе, преди да научи берсмолски и да се запознае с Хоузи и семейството на Тори — а думите на Хоузи следваха типичния за берсмолския словоред и начин на изразяване.
— Снегоходът ми е отзад — каза Док. — Пак имах нощно повикване. — Той се усмихна широко. — Поне този път беше раждане. — Док много обичаше да изражда бебета.
Иън се опита да се сети за кого става въпрос.
— Да не би да е Леели Гизелкуист? — Беше й още рано, но…
Усмивката на Док стана още по-широка.
— Браво. Едно сладко малко момиченце, цели три килограма и четиристотин грама, нищо че се роди почти три седмици по-рано; поне раждането бе нормално, всичко бе наред, като изключим тъпите забележки на Отар за плацентата. — Той вдигна ръка. — Хич не ме питайте, защото ще ви кажа.
Беше ходил значи със снегоход. Иън се опита да си спомни къде точно се намираше фермата на семейство Гизелкуист. Не беше ли някъде на североизток извън града? Човек, който знае какво прави, може и да успее да се добере със снегоход, като мине през затрупаните с дебел сняг поля, защото така бе значително по-бързо, отколкото ако се заобикаляше с кола по пътя, а пък пътищата бяха покрити със заледени участъци, които принуждаваха разумните шофьори да пътуват, пълзейки.
И въпреки всичко, когато чуеш думите на Док, започва да ти се струва, че да те събудят посред нощ заради спешен случай, е нещо необичайно, но Марта му бе казала, че рядко минаваше седмица, без да го повикат поне два пъти, затова той все говореше за пенсиониране и по всяка вероятност думите му вече ставаха сериозни.
Док бе в отлична форма за мъж на неговите години, но той все пак си бе на възраст и нямаше да живее вечно.
Никой не живееше вечно. Дори и вселената.
Иън въздъхна.
Сетне поклати глава. Не бе от хората, които умееха да гледат в бъдещето и сигурно никога нямаше да придобие това умение. Нещата определено нямаше да бъдат същите, ако най-близкият лекар се намираше на топло в кабинета си в спешното отделение в Гранд Форкс.
— А ти защо се интересуваш толкова много? — попита Док. — Това голо любопитство ли е? Кажи?
Любопитство? Естествено.
— Бих казал, че е просто един лош навик — отвърна Иън.
— Тоест?
— Старая се… все се стремя да предвидя нещата.