Нямаше представа колко време ще отнеме, докато лидокаинът подейства, но по законите на Мърфи, ако се опиташе да използва пръстена на Харбард, за да се самоубеди, че не го боли, той или нямаше да проработи на него, както обикновено, или пък лекарството ще подейства по времето, когато…
Пръстенът започна да пулсира силно. Само веднъж.
Глезенът му изтръпна.
Все едно че някои бе щракнал един ключ и болката изчезна.
Какво, по дяволите, ставаше?
Внимателно и много предпазливо, той докосна раната с върховете на пръстите си. Усещаше допира, но болката вече я нямаше. Иън наистина нямаше никаква представа колко време е необходимо на лидокаина, за да подейства, но сигурно му трябваха поне няколко минути.
Не бе възможно да има ефект толкова бързо.
Пръстенът? Да, това бе възможно, но… не. Никога не бе успявал да го накара да подейства на него, въпреки че се бе опитвал, при това доста упорито, но обикновено, докато се съсредоточеше, това, за което искаше да го използва обикновено беше…
Мили боже!
Треперещите ръце на Иън отвориха черното пластмасово шишенце с кислородна вода.
— Моля те, използвай това, за да измиеш раната, а след това я подсуши с тези марлени тампони. Първо ще я дезинфектираме, а след това ще я затворим, като я стегнем с ластичен бинт — точно този, да, точно така.
Още преди е трябвало да пробва. Трябвало е да се сети. Фрея не беше някоя магьосница, както и Хоузи не е бил по времето, когато е скрил скъпоценните камъни от Брисингамен. Дали и тук важеше старата поговорка „Събери всичките яйца в една кошница, а след това пази кошницата“?
Да ги сложи на едно място ли? Ами какво ще стане, ако някой открие това място? Ако останеш там, за да ги пазиш, някой може да те открие.
Не. Нито единият, нито другият би постъпил така, защото не бяха глупаци.
Фрея бе скрила единия скъпоценен камък някъде далече.
Не който и да е от двата. Беше скрила някъде далече първия, рубина. Тогава все още живееше с Один, а бе обещала да не му го дава нито на него, нито на когото и да е друг. А след това, когато Иън й повери и втория скъпоценен камък, диаманта, тя го бе задържала близо до себе си. Може да го бе скрила някъде в пещерите или пък под гредите на пода в къщата. Възможно бе и да го е заровила някъде дълбоко в земята, на място, което щеше да си го спомни. Като знаеше колко е силна, едва ли много я бе затруднило.
Както и да е, диамантът се намираше достатъчно близо, за да усили мощта на пръстена на Харбард.
Дали скъпоценният камък му бе придал такава сила, че да може да въздейства и убеди една от аезирците да му повери за кратко диаманта, макар и само за няколко дни?
Иън стисна зъби.
Време беше да открие отговора на този въпрос.
Глава 27
Наследството
Вратата бе оставена открехната, но въпреки това Иън почука на касата.
Отвори се толкова бързо, че той се зачуди дали тя не го бе чула да куцука по пътеката, докато го бе чакала да се върне.
— Иън, толкова много… — тя сведе поглед надолу. — Ти си ранен — каза тя и го прегърна през кръста, преди да му даде възможност да възроптае.
Никога не се бе съмнявал, че е силна, но въпреки това остана изумен, когато усети, че тя го повдигна без някакво видимо усилие и го притисна до себе си. При всеки друг подобен случай би му се сторило доста унизително, но той не хранеше никакви илюзии за силата, с която всеки един от тях разполагаше.
Арни скочи от стола си, а след това веднага се отпусна на колене пред него.
— Мислиш ли, че си го счупил?
Иън поклати глава.
— Не. Само го срязах на един камък.
Арни грабна позната на външен вид аптечка от една от малкото останали полици.
— Проми ли го?
— Валин го проми. С кислородна вода. Стегна го с ластичен бинт, за да може да се затвори раната. Ще се оправя, няма страшно.
— Естествено. Въпреки това искам да погледна. — Той счупи печата на никога преди неизползвани ножици и вдигна глезена на Иън в скута си.
Фрея постави ръка на рамото му.
— Може ли аз? Нали не си престанал да ми говориш, мой Сребърни камъко? А дори и да си решил да ми се сърдиш, може ли да сключим примирие поне докато ти помогна?
— Говоря ти — каза Иън. — Но просто не ме боли прекалено силно.