Пръстенът на Харбард се бе стегнал на пръста му, поне така му се струваше, въпреки че нямаше да може да каже дали е така само от един поглед, а когато сви ръце, стягането го нямаше.
Пулсирането се усилваше все повече и повече, интервалите ставаха все по-кратки, докато най-сетне се превърнаха в непрестанно болезнено стягане, което се отпусна едва когато Фрея поклати глава и пусна глезена му. Отпусна се назад и със смутено изражение поклати глава.
— Това беше много неприятно — каза тя. Отново погледна глезена му и отново премести очи към ръцете си. Тънка струя алена кръв и парчета тъмен плат лежаха на дясната й длан. Тя потри ръце, отначало леко, а след това по-силно, докато от тях започна да се издига дим, придружен от ужасна миризма на опърлено.
Арни постави ръка на рамото й.
— Няма нищо — каза нежно и търпеливо той.
Тя изплакна ръце в легена, а в момента, в който пръстите й докоснаха водата, от нея започна да се вдига пара и тя закипя. Вдигна поглед и той забеляза, че изглежда по-стара и по-тъжна.
— Много се извинявам, мой Сребърни камъко. Май вашият доктор Шърв не е единственият, който е остарял.
Сега вече беше лесно. Единственото, което трябваше да направи, бе да повдигне въпроса за скъпоценния камък и за Вечния Наследник, да пробва още веднъж. Имаше си уважителна причина, а тя щеше да се разтопи под мощта на пръстена, съчетана с тази на диаманта, щеше да омекне също като масло, оставено на слънце в някой горещ летен ден.
— Фрея, аз…
Тя вдигна поглед към него и му се усмихна.
— Виж ти, мой Сребърни камъко, май никога преди не си ме наричал по име, освен онзи пръв път, когато разбра, че не съм просто жената на мъжа от ферибота. Моля те, довърши мисълта си. Какво искаше да кажеш?
Не можеше да погледне в тези доверчиви очи и да пречупи волята й, да пренебрегне преценката й, защото той така бе решил, при това под въздействието на пръстена и диаманта. Тя грешеше, а той бе правият, а един любящ баща щеше да страда пред очите на обичния си син, ако тя не променеше решението си, но да промени мислите на приятелка, бе все едно да се отнесе към нея като към някой предмет, към нещо, което може лесно да бъде контролирано.
Това не биваше да става. Не бе правилно.
Свали пръстена и го пусна в джоба си.
— Фрея — каза той. — Имам нужда от диаманта. Само за няколко дни. Наистина имам нужда от него за тези няколко дни. Не знам какво да направя, за да те убедя, но се кълна, че ако някога отново намеря друг от скъпоценните камъни, няма да го задържа от теб, защото не си пожелала да ми дадеш този, който съхраняваш. Обещавам ти да го върна. Но наистина е много важно да ми го дадеш. Щом върна диаманта, ще тръгна отново, за да открия третия. Кълна ти се, че ще ти го донеса, веднага щом го открия. Но сега трябва да те помоля да ми се довериш, както и аз ти се доверих.
— Иън, моля те. — Тя стисна дланта му между своите. Странно, ръцете й бяха толкова силни и стегнати, а в същото време — меки и топли. — Наистина много съжалявам, Иън. Надявам се да си останеш моят Сребърен камък, както и аз винаги ще бъда твоята Фрея, но не мога да си позволя да се поддам и да се оставя да ме убедиш, защото нещата няма да се променят по никакъв начин. Ако искаш, можеш да се закълнеш, че никога повече няма да ми повериш друг скъпоценен камък, но какво от това? Но почти няма вероятност да намериш друг, не е възможно. Но ако все пак намериш, на кого ще го дадеш? На Харбард Скитника ли? Или на бъдещия си тъст? Трудно ще ти бъде да избираш между Один или маркграфа.
Но дори и да решиш в тяхна полза, аз няма да променя мнението си. Дори и да ми обещаеш, че ще заминеш и ще откриеш другите скъпоценни камъни, а след това ще ми ги повериш, до един, не мога да допусна дори един… — за момент челото й се смръщи, след това тя поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Не мога да допусна дори един да изчезне, макар и ти да твърдиш, че ще ми го върнеш, дори да откриеш останалите някой ден. — Тя се изправи и погледна надолу към него. — Знам, че не можеш да приемеш моята истина, но не мога да я променя.
— Така е. — Той отвърна на погледа й, без да трепва. — Никак не ми е приятно, но приемам нещата такива, каквито са. Надявам се да ми вярвате, и двамата.
Тя кимна.
— Вярвам ти — каза тя. Стисна ръката му нежно, а след това я пусна.
Арни вече бе бинтовал крака на Иън и той усети, че започва отново да го боли.