— И аз ти вярвам. — Вдигна поглед и се усмихна. — Нали знаеш, Иън, мен лесно можеш да ме убедиш.
— Да, ти си мека отстъпчива душа.
Арни се разсмя.
Така да бъде. „Вечни Наследнико, искрено съжалявам. Съжалявам много и за сина ти, но…“
— Ще тръгна утре сутрин, обещал съм да се върна. — Хоузи не можеше да бъде наречен заложник, но не беше точно и доброволен гост. Колко ли щеше да струва дадената от Вечния Наследник дума, ако ти не изпълнеше своята?
Нямаше как да прецени. Дали Вечния Наследник все още щеше да е склонен да отклони Чедата от двамата Торсен?
„Ами ако му кажа, че наистина съм опитал, че съм положил всички усилия? Дали ще се получи?“
Не. Какво го интересуваше Вечният Наследник, че някой бил опитвал? Думата му важеше за постигнатите резултати, не за направените усилия.
Иън се бе провалил отново, въпреки че всичко, което трябваше да направи, бе да извади пръстена от джоба, да си го сложи и да убеди Фрея да му даде за известно време диаманта.
Да му го даде за известно време ли? По дяволите, дори и той можеше да пази диаманта от Брисингамен; можеше да убеди Фрея, че ще бъде на най-сигурно място в неговите ръце, а това можеше и да се окаже истина, поне беше истина, че можеше да разубеди всеки, решил да му го отнеме.
С пръстена на Харбард и скъпоценния камък от Брисингамен в ръка, можеше да накара всеки да повярва на всичко.
Можеше дори да почука на вратата, на който и да е апартамент в Блумингтън и да накара стареца, който живее там, да се грижи за него също както баща се грижи за сина си, точно както Иън бе мечтал цял живот някой да се грижи за него, както се надява всяко дете, както винаги имаш нужда, защото дълбоко в себе си ти никога не преставаш да бъдеш дете.
По-скоро бе готов да пречупи Убиеца на гиганти на коляното си и да използва назъбения край, за да си пререже гърлото, отколкото да направи подобно нещо.
Арни кимна.
— Не, ние тръгваме утре сутринта. Ще имаш нужда от човек, който да ти пази гърба, а аз имам известен опит, нали, шефе? — каза той и докосна чело с два пръста.
— Да не би да мислиш, че някой ще ти повярва?
Арни сви рамене:
— Някога разказвал ли съм ти вица за папата и шофьора му?
— Поне няколко десетки пъти.
— Може и на мен да си го казвал — каза Фрея с усмивка. — Но защо не го повториш? Не съм много сигурна, че си го спомням.
— О, добре. Папата решил да излезе да пообиколи с кола из провинцията, обаче шофьорът му изведнъж пребледнял и спрял колата. „Ваше светейшество, казал той. Чувствам се изключително зле“.
— Тогава папата заема шофьорското място и…
Глава 28
Чедото
Пронизващ вятър, студен и остър, брулеше над мястото, което по друго време на годината бе езеро. Ториан дел Ториан ускори крачка по пътеката покрай брега. Дните с минусови температури и стъпките на стотици, може би дори хиляди, ентусиасти, за да не ги нарече странни глупаци, бяха изгладили пътеката така, че само на места се виждаха заледени петна.
Не биваше да забравя най-голямото ледено петно — самото езеро Калхун. С приблизително овална форма, дълго кажи-речи цял километър и половина, широко почти километър, то бе така дълбоко замръзнало, че дори и камион можеше да мине по него, въпреки че Ториан никога не бе виждал градски автомобил, в което и да е от градските езера. Недалече, в северозападния край, се виждаше навесът за канута, пуст и самотен, обвит в лед, а в западната част се протягаше кеят и прорязваше леда също като дървен оплезен език, решил да предизвика някой да използва трамплина и да си счупи тъпия врат.
Сигурно някой някога бе опитал подобно нещо. Нямаше нещо глупаво, което тук да не бе опитано.
В северния край на езерото, както и в южния край, ледът бе излъскан и изгладен в широки кръгли участъци за кънки на лед, но останалата част от повърхността на езерото си оставаше покрита с ледени буци и сняг, набраздена от следите, оставени от скиори, които са го използвали, за да се упражняват или за да избягат от тълпите местни глупаци, които обикаляха в студа и се превиваха и клякаха около замръзналите води, с надеждата това да се отрази благоприятно на ръцете, гърбовете и краката им.
Ето ги и ледените къщички. И това ако не беше странно забавление — да седнеш в студа и да се опитваш да изтеглиш някоя и друга риба от дупка в леда.