Искаше му се да си погледне часовника, но защо ли му трябваше да вижда колко е часът? Можеше да отмерва времето със собствените си крачки, да брои ударите на сърцето си. Ех, да можеше да преброи ударите на сърцето си. Щеше да му е интересно да разбере колко още му остават.
Не беше напълно безпомощен. Младият Ториан бе настоял да вземе онзи смешен малък нож и сега Ториан дел Ториан го бе пъхнал във външния си джоб, сякаш дори и да му се предоставеше възможност да го извади, би предпочел да използва възможността, за да изтегли камата, наместена под лявата му подмишница, или дори другата, по-простичката, със сгъваемото острие, която стискаше в дясната си ръка — не че щеше да му помогне кой знае колко, но острието беше направено от Орфиндел, а Ториан не се бе разделял с него нито за ден от петнайсет години насам.
Ако имаше време, щеше да изтегли револвера от левия джоб на палтото — но това не можеше да стане, преди да е сигурен коя е мишената, а това щеше да се разбере едва когато Чедото връхлетеше върху него. Човек не можеше да разчита на лоялността на пистолетите, те нямаха своя същност, а насочените куршуми можеха да бъдат избегнати.
Въпреки това си струваше да се опита.
Само че Чедото едва ли бе положил толкова много усилия, за да бъде застрелян, когато се доближи до набелязаната жертва.
От прозорците на къщите по хълма, закътал източната страна на езерото, започваше да струи светлина, а в далечината се долавяше глух тътнещ звук, какъвто и да беше той. Маги му бе казала, че този шум е просто досаден, не представлява никаква опасност и стига да си стоеше там далече, беше приятен също като далечната миризма на скункс, довявана през летните нощи от господ знае къде. Той ускори крачка в ритъма на тътнещия звук, но след малко си наложи да върви по-бавно. След като сам ясно долавяше шумното си дишане, а то наистина бе прекалено шумно, как тогава ще успее да чуе приближаването на Чедото?
Сега можеше да разчита единствено на зрението си, въпреки че ако Чедото бе по-голям глупак, отколкото Ториан предполагаше, можеше и да се чуе нещо преди първия му скок. Ако дочуеше потракването на нокти по заледения асфалт, може и да му останеше време, за да извади пистолета.
Миризмите и звуците на града му бяха непознати и той трудно ги оприличаваше и поставяше на място. У дома — дори и когато беше във Владенията — звуците вечерно време, издавани от насекоми, птици и животни ти чертаеха една приблизителна карта, а пък рязко възцарилата се тишина те предупреждаваше на мига, че някой, много възможно да се окажеше и ти самият, прекалено едър и шумен, се приближава. Можеше веднага да разбереш, че семейство Томпсън ще вечерят телешко задушено или че старият форд пинто на Инга Свенсън е започнал да гори прекалено много масло, или че някой новопристигнал лисугер е маркирал оградата отзад, за да се знае, че територията вече е само негова. Есенно време ясно се чуваше как сърните шумолят и долавяше мускусната им миризма още преди да забележиш къде са трили гърбовете си. Във Владенията, острият мирис на пикня веднага ти показваше, че някъде наблизо в района има Чедо.
Може би ако имаше няколко години на разположение, щеше да разбере и опознае екзотичните миризми на големия град, но точно сега, единственото, което успяваше да разбере от мириса на изгоряло дърво, довян от вятъра, бе, че някой съвършен глупак се опитва да изгори бор, все още неизсъхнал, полят твърде обилно с керосин, че същият този глупак много скоро ще открие, че коминът му се е задръстил и подпалил. Какво разхищение, да се горят неизсъхнали дърва; че то по-голямата част от топлината на огъня се поглъщаше, за да се изсуши дървото. А и тукашните аптекари нямаха ли нещо по-полезно, за което да използват керосина?
Да усети предупредителни шумове тук, бе наистина невъзможно. Всеки няколко минути над него се чуваше гръмовен тътен, когато примигващите самолети се отправяха по обичайното си трасе към летището. Може би от тях се разнасяше тази особена миризма из въздуха. А и шумотевицата от колите по пътя и магистралите, нямаше край. От време на време зазвучаваше жалният вой на сирена. Как изобщо можеха да спят хората тук?
Е, човек свиква с всичко, няма начин.
Ако можеше да върне времето назад, би премислил нещата много по-задълбочено. Ако се налагаше младият Ториан да ходи на училище точно в този град, а то се налагаше, тогава Ториан щеше да си направи труда да го опознае. Както винаги преди — разглеждаше подробно и много обстойно арените, където щеше да се води поредният му дуел. Една-единствена разхлабена плочка на арената би представлявала проблем единствено ако не знаеш, че я има, и би била предимство за теб, ако противникът ти няма представа къде се намира.