Някой с повече оптимизъм, отколкото здрав разум бе изрязал дупка, достатъчно голяма, за да стъпи в нея човек, а вятърът бе навял сняг и я бе превърнал в истински капан за невнимателните и хората без късмет.
В дупката се бе образувал лед, но щом го блъсна с тока на ботуша, той се пречупи. Ториан бавно извади пистолета от джоба, задържа го за цевта и го вдигна над главата си, а след това бавно, съвсем бавно, спусна ръка и го хвърли във водата. Пистолетът пропадна с шумно „пльок“.
Нямаше никак да се учуди, ако някоя тъмна фигура изскочеше от най-близката ледена къща и хукнеше по леда към него, но всичко наоколо бе замряло, с изключение на фаровете на колите по „Лейк“ в далечния край на езерото.
„Е, хайде. Чакам.“
Пое обратно към брега, но се спря. Това бе най-очевидното, което можеше да направи, и по всяка вероятност Чедото очакваше тъкмо подобна очевидна постъпка — защо да го улеснява?
Обърна се и се упъти към лъскавата площадка за кънки в южния край.
По всичко личеше, че Чедото иска честна битка: Ториан чу ръмженето му, когато изпълзя от сенките изпод кея. Вървеше с вдървени крака, направи няколко крачки, след това затича с удивителна лекота, която буквално изяде разстоянието помежду им.
Той се обърна и също затича, но междувременно дръпна ципа и извади ножа, скрит под мишницата. Само с едно дръпване, палецът му освободи кожения калъф, в който бе прибран, а той натисна копчето и острието изскочи, изтласкано от невидима пружина.
Трите подпорни стълба на стратегията бяха балансът, подборът на времето и мястото. В повечето случаи два крака не са толкова устойчиви, колкото четири, но ако успееше да стигне до хлъзгавия лед, изчадието нямаше да се радва на това предимство.
Щеше да има един шанс, въпреки че това не бе кой знае какъв шанс: щом Чедото се добереше сравнително наблизо, веднага щеше да се подготви за скок. Това би сложило кръст на предположението на Ториан за време и контрол на разстоянието помежду им, така че ако се сблъскаха във връхната точка на скока на звяра, човекът можеше и да успее да му нанесе удар, поне един. Беше възможно Чедото дори да не забележи острието на ножа, защото Ториан го бе замаскирал.
Ториан дел Ториан тичаше с къси отсечени крачки, а стъпалата му шумно тупваха по леда. Отсечката, която бе избрал, се оказа прекалено дълга, а той рискуваше да падне и тогава всичко щеше да приключи за броени секунди.
Може би така щеше да е най-добре, но Ториан дел Ториан не бе възпитан да приема поражения и не бе склонен да се остави да умре по този примиренчески начин.
Биеш се и си завоюваш правата във всеки дуел, всеки път нещата са съвсем истински, използваш цялата си сила, влагаш всички умения. Дуелистите се подсилваха с билки и молитви, молеха правосъдието да води и нагажда ръката им, краката, да се погрижи за добрия им баланс, както и да обостри зрението им, за да постигнат това, което смятаха за свое право. Човек се надява, че ако не е прав, другият дуелист ще победи, но Ториан така и не почувства подобно нещо. Независимо на чия страна бе правдата, той винаги искаше да побеждава.
Държеше здраво ножа, острието — паралелно на ръката си. Ториан дел Ториан продължи да размахва ръце и да тича напред. Много, му се искаше да погледне назад през рамо, за да прецени разстоянието, но неравният лед пред него го притесняваше и му подсказваше, че е прекалено рисковано.
Прекалено рисковано ли? Наложи си да не се изсмее на глас. Прекалено рисковано било. Съвсем скоро един от гнусните Чеда на Фенрис щеше да му види сметката, че какъв по-голям риск от това?
Стигна до лъскавата повърхност на площадката за пързаляне и скочи на нея, подхлъзна се и запази равновесие също като хокеист, докато отново премина в нещо като крачки. Същото го бе пробвал преди с Карин, когато се изтласкваше ту с единия, ту с другия крак.
Нямаше да се получи, ако ледът бе хубав и гладък, но поради причини, които той така и не успяваше да разбере, когато станеше прекалено студено, повърхността на леда не се запазваше гладка и лъскава, както когато малко се затоплеше.
Знаеше, че отстрани тичането му изглежда тромаво, каквото беше, но когато дочу, че драскането на ноктите на Чедото по леда е вече по-бавно и затруднено, той прецени, че има вероятност да стигне до брега, преди чудовището да му се е нахвърлило, а това щеше да му даде предимство пред врага. Замисли се как да се престори, че пада, а след това бързо да си възстанови равновесието, когато чу, че драскането се превърна в ритмично и равномерно потракване на ноктите.