Животното пое крачка напред, докато прегъваше задните си крака, за да го изтласкат напред и нагоре, но вместо да подскочи, той направи смешно малък отскок, с който скъси разстоянието, а след това се изтласка право нагоре от леда. Ториан замахна с ножа, но заради мрака така и не успя да види къде премина острието на големия нож.
Стисна дясната му ръка в пастта си, дългият нож изпадна от пръстите му, но той пъхна ръка напред в устата на вълка и се опита с голи пръсти да стисне хлъзгавия език на животното.
Само че пръстите му се отпуснаха и станаха напълно безполезни, когато челюстите на противника му се сключиха около китката, а това, че не усети никаква болка в пръстите, го уплаши повече, отколкото ако бе усетил раздираща болка. Той отвори втория нож и замахна към близкото око, но лапата на вълка отблъсна ръката му.
Вълкът потръпна до него, когато някакъв шок разтърси тялото му, а след това още един.
Едва тогава той чу далечното проскърцване, което не бе доловил заради рева на реактивния самолет, едва тогава челюстта на звяра започна да се отпуска и той усети острата миризма на вълча пикня, а десният му крак стана мокър и топъл.
Коленете му поддадоха, усети, че дясната му ръка бе напълно безполезна, но в лявата все още продължаваше да стиска ножа, а гърлото на противника бе оголено пред него. Ториан Торсен замахна с всички сили: веднъж, два пъти, през гърлото на Чедото, след това още два пъти, докато топлата му кръв потече по дрехите му и закапа по снега.
Тъмна сянка се приближаваше по леда с много повече грация, отколкото Ториан притежаваше, и в следващия момент Били Улсън бе до него и му помагаше да се изправи на крака. В ръката си държеше нещо пластмасово като кутия, не, каква ти кутия, това беше един от онези малки мобилни телефони, дето се побираха в дланта.
— Побързай — казваше той. — Ще извлека баща ти от това място, но по дяволите, побързай с разчистването, защото ако не ми се обадиш, докато почистя него, просто се махаме. — Той затвори телефона и внимателно го пусна във вътрешния джоб на палтото, след това плъзна едната си ръка под гърба на Торсен и му помогна да се изправи на крака. — Хайде, господин Торсен… трябва бързичко да се разкараме от това място, наистина бързо. Колата ми е ей там.
Ториан Торсен изплю топла кръв.
— Ти обеща. — Почувства се измамен, въпреки че не можеше да обясни защо. Това си беше неговата битка, не на момчето му.
— Просто излъгах. Години наред съм лъгал и себе си, и другите хора — каза той, без да се забави дори за миг, въпреки че не спря да дърдори. — Просто много, ама много ме бива в лъжите — обясняваше весело той. — Реших, че вълкът не е имал достатъчно време онази нощ, за да ме подуши, но нямаше време да спорим и да се дрънкаме по този въпрос, особено пък след като ти беше преценил, че ще се оставиш да бъдеш убит.
— Само че сега…
— Хубава гледка към звездите има тук. Дори и ние обратните момченца се научаваме как да стреляме, когато пораснем, и въпреки че едва ли ми имат много доверие, когато става въпрос за стрелба на дълги разстояния, ето че тук се получи просто прекрасно. Много ми се искаше да ми дадеш малко време, за да го застрелям, преди да те спипа, но… вече няма значение. После ще имаме достатъчно време, за да поговорим за всичко това. Ако Тори и Маги ги хванат, ще се наложи ние с Джеф двамата да те прекараме.
Моторът на някаква непозната кола бе оставен да работи. Тя бе паркирана встрани от пътя без всякакви светлини. Приближаваха фаровете на някаква друга кола, затова Били го изправи и го подпря на някакво дърво, докато колата отмине.
— Ама къде беше ти?
— Седях си кротко в онази прелестна ледена къща на рибарите, докато сладкото ми малко дупе замръзна — отвърна Били.
— Ти ме излъга.
— И още как — каза той и кимна към колата. Отново потеглиха и този път задната врата се отвори. — Пет пари не давам за дадените обещания, господин Торсен. Хич даже не ми пука дали ще спазя дадената дума, или ще кажа истината или някакви такива простотии. Можеш да ме презираш колкото си искаш. Но пък няма да те пусна да си вървиш, преди да си си записал невероятната ми рецепта за пастет, за да можеш да я дадеш на прелестната си съпруга — той продължи да дрънка, без да спира, докато помагаше на Торсен да се настани вътре в колата.
— Накъде? — прозвуча гласът на Джеф Бйерке.
— Аз ще карам — заяви той. — Ти сядай отзад и гледай там да го позакърпиш, поне колкото може — нареди Били. — От кръвта ми се подкосяват краката, а пък от разните там игли направо ми прилошава.