— И това според теб е лош навик, така ли?
— Невъзможно е човек да предвиди всичко, Док.
— Ами, аз съм лекар. Разбира се, че мога.
Иън сви рамене. Щом Док не искаше да отговори сериозно, то тогава и Иън нямаше нужда да се опитва да бъде сериозен.
Шърв прехапа долната си устна.
— Добре де, прав си. Има толкова много неща, които не мога да разбера и предвидя, но никога не се оставям да ме тормозят.
— Браво. Аз пък ги оставям. Но това е по-скоро някакъв вътрешен подтик.
Опитваш се да го надживееш, но така и не успяваш.
Приемаш за нормални нещата, които са ти били пред очите, докато си расъл; едва по-късно забелязваш, че нещо не е наред. Струва ти се нормално да имаш баща, който запраща по теб обидни и груби думи, а след това замахва с тежката си ръка, нормално е да се опитваш да разбереш какво си сбъркал, за да го накараш да постъпи по този начин и за да знаеш как да промениш нещата в бъдеще.
Само ако успееш да си изясниш нещата едно по едно, сякаш са войници, които можеш да строиш в редица, само ако знаеш всичко, ако разбираш всичко, тогава ще постъпваш както е правилно и следващия път той ще ти се усмихне, ще те прегърне и ще ти покаже, че държи на теб и всичко в теб му харесва.
Само че това се бяха оказали пълни глупости. Иън не изяждаше боя, защото не си бе почистил стаята (книгите му бяха разхвърляни, а вестниците — натъпкани под леглото), въпреки че той винаги я чистеше и подреждаше, не го блъскаха по стълбите, задето се е забавил на връщане от училище, въпреки че се бе мотал и закъснял. Това бяха само извиненията, обясненията, които получаваше, в никакъв случай не и истинските причини. Беше невъзможно да прекрати тормоза, като върши нещата така, както се очаква от него, защото това не би решило нищо, защото нямаше абсолютно никакво значение какво прави и как постъпва.
Бедата бе, че нямаше начин да разбере и предвиди всичко, а когато, не се наблюдаваше, някъде дълбоко в него продължаваха да се трупат суеверия, растеше и набъбваше старият мит, че ако знаеше всичко, ако разбираше всичко, нещата щяха да се подредят много по-добре.
Хоузи го стисна за рамото.
— Не бива да се тормозиш — каза му той на берсмолски сигурно за да не го разберат всички, въпреки че и двамата Торсен знаеха езика не по-зле от Иън. — Извини ме, докторе — продължи Хоузи, този път на английски. — Само казах на Иън да не се измъчва. Има си причина, която се нарича „малтретиране“, знаеш, нали?
— Да. — Док сви рамене, сякаш искаше да се извини. — Въпросът ми бе глупав. Кати Орстед реагираше по същия начин.
— Кати Бйерке — поправи го Иън. — Само че Боб Орстед и с пръст не я е пипвал.
Док се ухили.
— Това е съвсем сигурно, момче. Няма място за колебание.
Карин Торсен все още не вдигаше поглед към очите му.
„Знаеш ли, искаше да й каже той, може би е крайно време да оставим цялата тази работа зад гърба си.“
Последния път, когато бе поел през Скрит Проход към Тир На Ног, тя бе тази, която го подтикна да замине, тя го накара да върви, за да спаси или сина си, или съпруга си от ново пътуване из земите на Тир На Ног.
— Всичко е наред, Карин — каза тихо той, защото знаеше, за какво мисли тя.
Лицето на Торсен бе като непроницаема гранитна маска.
Хоузи се усмихна, а Шърв кимна в знак на съгласие.
— Поне накрая нещата се оправиха.
Фактът, че една великолепна жена, нищо че бе в началото на четирийсетте, можеше да впечатли зелен младок на двайсет дотолкова, че спокойно да го върти на пръста си, без дори да й трепне окото, съвсем не бе нещо ново и необичайно.
Освен това Иън си падаше по забележителни жени, по-възрастни от него. Една от тях поне — невероятна и значително по-възрастна — бе наистина изключителна.
Колко ли стара бе Фрея? И как би могъл човек да прецени подобно нещо? Как да определи възрастта й? Като се имаше предвид, че старите богове са се оттеглили в Тир На Ног много отдавна, обикновените човешки години едва ли щяха да представляват най-удачната мерна единица. Дали не трябваше да измерва годините с векове или с ери?
Както и да е.
Проблемът бе тук и сега.
Иън пъхна ръка в джоба си и пръстите му отново усетиха топлината на пръстена. Нахлузи го.
Съсредоточи се и си помисли: „Виж, Карин, наистина всичко е наред. Не ти се сърдя, вече не.“ Тя бе гледала на него като на излишен човек, като на някого, когото може да пожертва, за да спаси съпруга и сина си, и съвсем явно го бе манипулирала да замине на онова опасно пътуване, където можеха да го убият. Само че Иън не й се сърдеше. Просто завиждаше на Тори и Ториан, защото никой никога не бе правил подобно нещо за него. Наистина, не й се сърдеше.