Да, но нали на пирона нямаше нищо?
— Нарича се Капишона — каза тя, с глас като звън на сребърни звънчета. — Наметалото е принадлежало на първия вестри, въпреки че той го е дарил по-късно на един от по-младите и неспособни свои синове. — Тя поклати глава. — Казвах му аз, че не бива. Алберих винаги е бил един дребнав мръсник и боклук, въпреки че никога не е съществувал друг с по-умела ръка с чука и длетото.
Само че вестри не ме послуша, проблем, който съм имала много пъти, с много други — обясни тя с усмивка, докато държеше наметалото. — Мисля, че ти трябва да го вземеш. Поне засега. — Тя поклати глава. — През деня не действа особено ефективно, но затова пък през нощта единственото ти притеснение трябва да е собствената ти миризма и шумът, който вдигаш. Чедата ще предпочетат да те пропуснат да минеш, отколкото да преследват звуци и миризми в нощта.
Тя му го подхвърли и той го улови. Изглеждаше създадено от доста плътна материя, беше грубо и дебело, когато го стисна, но почти не тежеше, стори му се леко като от паяжина или шепот.
Виж ти, какво пък! Той пъхна ръка, наметна Капишона на раменете си и закопча единственото му копче на врата. Протегна ръка предпазливо, после я прибра и отново я протегна. Не пречеше на движенията му, защото краят сякаш сам се повдигаше, за да не спъва движенията му.
Фрея закопча колана на меча си и извади нож от едно от дървените сандъчета. Калъфката на ножа нямаше каишки, с които да се закачи, но когато го опря в ръката си, той сякаш застана там като залепен. Фрея размърда пръсти и за пръв път Иън забеляза, че ноктите й са сребърни и лъскави, също като огледало.
Дясната й ръка оставаше свободна. Тя изтегли меча си от тежката ножница. Беше къс и широк с размерите на дланта му, дръжката — богато украсена със скъпоценни камъни, острието — черно като нощта, черно като Среброчел. Тя замахна няколко пъти с опитна ръка и мечът изфуча във въздуха.
Какво трябваше да направи Иън, за да накара Капишона да се задейства. Дали нямаше някакво копче?
— Фрея, аз…
— Шшш. — Тя се обърна към тих звук пред къщата. — Те чакат… нещо. — Смръщи чело. — Иън? — Вече не гледаше право в него.
— Тук съм — каза той и се отдалечи още няколко крачки от нея. Очевидно не се налагаше да прави каквото и да е, за да го накара да действа. Което бе просто чудесно, като се имаше предвид в какво положение бяха изпаднали. Щеше да бъде доста странно, ако не можеше да вижда собственото си тяло.
Ами Убиецът на гиганти? Той щеше да бъде проблем. Но Иън отлично знаеше къде се намира върхът на меча, също както знаеше къде е върхът на пръста му.
— Тръгвай към Среброчел — каза тя, говорейки на въздуха пред нея. — Помоли го да те пренесе. Все още не се е родило Чедото, което да успее да го настигне.
„За мен ще бъде истинско удоволствие, Фрея. Нямам абсолютно нищо против. Двамата с Валин ще се махнем от това място толкова бързо, че направо свят ще ти се завие. Но всъщност кого заблуждавам аз?“
— Неее — отвърна той. — Арни има нужда от човек, който да му пази гърба. — Това бе самата истина. Арни можеше да върти Мьолнир не по-зле от аезирец, но той не беше аезирец. Плътта и костите му не бяха поздрави от тези на Иън.
— Защо ми се струва, че това си е моя отговорност? — попита го тя. — Но както предпочиташ.
— Може ли един от вас да ми помогне? — Арни се опитваше да се пребори с неподатливите непознати каишки и катарами на кожените си доспехи.
— Разбира се, но аз…
Преди още да довърши, Фрея върна меча в ножницата по-бързо, отколкото човешкото око можеше да проследи, и се озова до Арни.
— Височайши? Обожаема Фрея? — Валин разтъркваше сънените си очи. — Къде е Иън Сребърния камък? Не му ли е добре? Да не би да има някакъв проблем?
Иън бе започнал да харесва джуджето и се възхищаваше на смелостта му, но мнението за интелигентността му щеше да се стопи, ако имаше какво да се стопи.
— Ето ме тук — каза Иън. — Тук няма задна врата, или греша?
— Напротив, има — отвърна Арни и се надигна. — Само че и нея я пазят изключително зорко. — Арни вече бе закопчан в кожена кираса с метален предпазител на лявата ръка, докато дясната си оставеше незащитена. Той я протегна и Мьолнир подскочи във въздуха от мястото си до камината, за да се озове в изпружената му ръка.
— Как ще действаме? — попита той. Гласът му бе по-дълбок и по-дрезгав, отколкото Иън го познаваше. — Не съм много запознат с подобни неща.