Проблеснаха светкавици, разнесе се оглушителен тътнещ гръм — веднъж, два пъти, три пъти и Арни насочи Мьолнир към главата на един от Чедата, разбивайки я като тиква, паднала на тротоара. Друг вълк скочи на верандата през перилата, но Иън бе предвидил този ход, че някой ще се опита да се промъкне зад Арни, и го посрещна, като го прониза право в гърдите, при което звярът шумно тупна на дъските, а от гърлото му изскочи гъргорене и кръв.
Другите Чеда не забелязаха защитника в суматохата и Иън успя да набоде меча си в ребрата на още един, а сетне и на друг, а после и на четвърти, докато най-сетне една кафява грамада го повали и блъсна в стената на къщата. Главата му се удари толкова силно, че пред погледа му затанцуваха светлини, а очите му се просълзиха.
В продължение на няколко минути след това нещата му се губеха. Иън си спомни, че разполови един от нападателите с Убиеца на гиганти и продължи да го сече, докато накрая острието се заклещи в трупа и той трябваше да го рита с крак, за да освободи меча. През всичкото време изригваха светкавици и тътнеше гръм, съпровождани от собственото му пъшкане от усилие и болка, смесени с воя и писъците на наранени и умиращи Чеда.
Докато си пробиваше път с бой към предната част на къщата, Фрея бе някаква сребърна вихрушка, която улавяше само с периферното си зрение, едно обвито в метал торнадо, което вилнееше сред глутницата Чеда и разхвърляше тела и части от тела настрани, като междувременно разсичаше, ръгаше, размазваше, осакатяваше и риташе.
Въпреки че тримата посичаха Чедо след Чедо, въпреки че мирисът на екскременти от умрелите изпълни ноздрите на Иън, докато гръмотевиците и виковете на ранените изпълваха ушите му, все нови и нови Чеда се стичаха по пътеката надолу от хълма и се присъединяваха към битката.
Може би дори и Фрея щеше да бъде погълната от този рояк.
И то защо? Каква беше целта на всичко това? Чедата преследваха семейство Торсен, Фрея, Арни… но защо?
Сред шума наоколо той долови човешки стон от лявата си страна и започна да рита и сече и размазва всичко по пътя си, за да се качи на верандата, където Арни бе притиснат в стената, заобиколен от четири огромни звяра, които му се зъбеха, но се отдръпваха, когато той замахваше с Мьолнир.
Лявата ръка на Арни, кожените доспехи бяха разкъсани, сега висеше кървава отстрани и той едва имаше сили да замахва към Чедата. Ако отново замахнеше с Мьолнир, поне един щеше да успее да скочи върху него.
Иън изрита най-близкото Чедо и прониза следващия през врата. Чедото се сгърчи от болка и зави, като за малко не изметна Убиеца на гиганти от ръката на Иън. Той успя бързо да се отдръпне, за да го задържи, но друг вълк вече бе скочил към Арни, само че един замах на Мьолнир размаза гърдите му в кървава маса от плът и кости. Последва още един и още един…
— Дръпнете се от него! — изкрещя Иън. Пръстенът на Харбард стисна пръста му болезнено.
Чедата спряха и се отдръпнаха, подвили опашки, хленчещи от болка и страх.
Иън разкопча Капишона и го наметна върху раменете на Арни. С тихо стенание Арни изчезна.
— Извинявай, момче — дочу той тих глас до себе си. — Казах ти, че вече не ставам за подобни начинания.
Това нямаше никакво значение.
— Чуйте ме — каза Иън и извиси глас още повече. — Страхувайте се от мен. — Пръстенът на Харбард бе стиснал пръста му като менгеме, но поне ръмженето и воят затихнаха, докато най-сетне спряха напълно.
— Аз съм Иън Сребърния камък — продължи той! — Приятел съм на Фрея и на Гръмовния. Страхувайте се от мен, Чеда на Фенрис.
Чедата захленчиха и глутницата, заобиколила Фрея, се отдръпна. Около нея се бяха натрупали части от вълци, а тя бе покрита с кръв, шлемът й го нямаше, както и част от доспехите. Един от люспестите крачоли бе разпорен от бедрото до глезена и на ханша й висяха части от ризницата, а кървавият й крак беше гол.
Всички очи бяха вперени в него, защото той бе пленил волята им и не я пускаше, докато прибираше Убиеца на гиганти в ножницата. Иън вдигна ръце.
— Страхувайте се от мен — повтори отново той и пристъпи към глутницата. Стори му се, че това е най-правилното, което може да каже.
Те се разделиха като водите на Червено море. Някои от вълците отстъпваха тромаво, почти комично назад през морето от тела и части от тела. Иън не се бе сетил, че половината от чедата са вълци, които се превръщаха в хора, а другата — хора, които се превръщаха във вълци. Чак сега се сети, че в смъртта си хората бяха възвърнали човешкия си облик, защото в смъртта те вече не притежаваха умението да променят формата си, независимо от това, в какъв облик са били в момента на смъртта.