На мътната светлина под трепкащата светлина на разпръскващите искри факли, тела и части от тела на вълци и хора лежаха пръснати по целия хълм. На места се белееха кости и парчета плът също като счупени миди.
Нечия глава лежеше непокътната в краката му. Беше жена с дълга черна коса и лице, което му напомни за Вероника Лейк, мъртва, мръсна, очите — втренчени право в неговите. Половината от Чедата бяха хора в смъртта си. Щеше да приеме смъртта им по-лесно, ако бяха останали във вълчи облик.
Най-едрият от Чедата, онзи с разкъсаното ухо, застана сам пред него, скимтящ, с огромни оголени зъби.
— Страхувай се от мен — рече отново Иън.
Така и стана. Вълкът опика собствените си крака от страх, но въпреки това не помръдна от мястото си и остана с оголени зъби.
— Аз съм Иън Сребърния камък — повтаряше той. — Аз съсичам Чедата. Този от Чедата, който се осмели да се приближи, незабавно ще умре — каза той, а гласът му ставаше все по-тих. — Ти, помияр неден, ти умираш в този момент. Не можеш да си поемеш дъх…
Дишането на звяра спря, както и ръмженето.
— Краката ти омекват…
Просна се на земята и Иън мина от лявата страна на Фрея.
Чедото отново надигна глава, но очевидно бе повярвал на Иън, че не може да си поеме дъх, и затова не се опита да го ухапе.
— … а сърцето ти отказва да…
— Не. — Гласът на Валин проряза скимтенето. — Достатъчно, моля те, това е достатъчно. — Валин стоеше на верандата с вдигната ръка. Той поклати глава. — Ти спечели. Уби много Чеда и уплаши останалите. Те си отиват. Моля те, позволи му да живее. Няма смисъл от всичко това, няма никакъв смисъл. — Джуджето слезе от верандата, без да спира да цъка с език. — Моля те, Иън.
Иън усети, че Фрея е застанала до него.
— Ако ти прецениш, мой Сребърни камъко, според мен нищо повече не може да се случи. — Тя се облегна на него и се отпусна с цялата си тежест. — Вече не.
Иън погледна Чедото.
— Можеш да дишаш и краката ти ще те слушат, ако побегнеш далече от мен. Затова бягай — бягайте всички — бягайте, докато можете. Бягайте!
Ненаранените Чеда побягнаха и се пръснаха във всички посоки, а ранените закуцукаха след тях.
Валин кимна.
— Благодаря ти, Иън.
Иън най-сетне проумя. Той не му говореше нито на езика на вестрите, нито на берсмолски, а на английски и в поведението му нямаше и следа от раболепие.
— Много хитро измислено, Лисичи братко — каза Фрея. — Нямах никаква представа.
Валин се изкиска.
— Не може да не си имала никаква идея. Толкова се надявах да дадеш назаем един от скъпоценните камъни на Иън. Той все пак мисли на всички само доброто. — По устните му трепна усмивка. — Нали са у теб? Или поне един от тях. Някъде наблизо, сигурно. Надявах се да го извадиш, ако положението започнеше да излиза от контрол, или поне да го пазиш, ако правилно си разиграех картите. — Той поклати глава. — Аз, разбира се, ще го потърся, но сигурно това няма да е напълно безопасно, прав ли съм?
— Напротив — отвърна тя със студена тънка усмивка. — Върви да го търсиш. Кой знае, може и да го откриеш. Не мисля, че ще бъдем в състояние да те спрем. Не, Арни няма да тръгне да те задържа. Не знам какво ще стане, ако запратиш Мьолнир по него, но той е обмислил и тази възможност.
— А пък от друга страна — продължи Валин, — много е възможно да блъфирам и да не мога да се защитя от Мьолнир, както не могат да ми пораснат криле и да полетя. — Той спря и започна да цъка с език над мъртвото тяло на един от Чедата.
— Напротив, криле могат да ти пораснат и ти ще полетиш — каза тя. — От всички аезирци ти винаги си бил най-добрият в приемане на нов облик.
Валин — Локи — изсумтя.
— Най-добър ли? Най-талантлив, да. Най-умел, да. Но най-добър? Кога ми се е отразило добре?
— Стой настрани — каза Арни Селмо и прехвърли Капишона върху лявата ръка на Иън, след което се обърна към Локи. В дясната ръка все още стискаше Мьолнир. Размаха тежкия боен чук с лекота, сякаш не тежеше повече от химикалка или от аптекарско чукче.