Фрея протегна свободната си ръка. За пръв път се движеше като старица. Много бавно пъхна меча в ножницата.
— Вече няма да се бием, Арнолд — каза тя. — Всичко свърши, поне засега. — Тя кимна с възхищение към Локи. — Много добре измислено… сам ли успя да измислиш всичко?
— Хареса ли ти? — Локи вече бе започнал да се променя и когато застана до нея, се оказа едър мъж с огромна гръд, облечен в черен костюм, сакото — обточено с ширит, но ушито точно по мярка на масивните му гърди, въпреки че и моделът, и платът се сториха непознати на Иън. Въпреки това му се сториха подобни на дрехите в Дивия Запад. Ризата бе снежнобяла, плисирана, сякаш предназначена за фрак.
— Трябваше да се сетя, че си ти.
— Моля те — каза той и се намръщи, но бръчките изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. — След като толкова много години се старах да не се забърквам в нищо. — Той подръпна ръкавелите си и нагласи копчетата. Те, изглежда, бяха направени от черепите на някакво дребно животно, въпреки че Иън не успя да се сети от кое точно. — Ще ми позволиш ли? — каза той и сви лакът, а тя го прие и не обърна никакво внимание на яда в очите на Арни.
— Бавно сега — каза Локи, докато тя куцукаше към къщата, подкрепяна от Иън от едната страна и Локи от другата. — Няма защо да бързаме.
Лицето му бе едро и кръгло, косата и огромната черна брада — гарвановочерни, на места едва-едва докоснати от сиви нишки. Носът му бе голям, а кожата сравнително мургава и приличаше по-скоро на хората от Средиземноморието, отколкото на скандинавец. Имаше приятен вид, когато се усмихваше, а гласът му бе тътнещ баритон.
— Но да, истината е, че си казах, че опитът си струва. Възможностите бяха няколко. — Той поклати глава. — Трябваше да упорствам малко повече — това винаги е бил един от основните ми недостатъци. До един момент имам търпение, но след това… Ооо…
Значи всичко е било негово дело? Проклятието на Один, хвърлено върху Вечния Наследник? Чедата тук и онези, изпратени след Тори в Минеаполис?
Локи се усмихна на Иън.
— О, да, височайши — каза той. — Както сам ще откриеш, че Орфиндел винаги може да разчита на обичта на вестрите, така и Чедата на Фенрис, пръснати по всички краища, са готови да ми отдадат вярата и послушанието си, защото съм бащата на Фенрис.
Иън стисна устни.
— Значи Херолф ме е излъгал.
— О, боже — каза Локи. — Защо ти трябва да мислиш за това? Той е предан на Владенията. Не бива да забравяш, че вълците са животни, които живеят на глутници, при тях стадното чувство е силно развито, може и да се дърлят, докато са заедно, но са ми предани също като дресирани кучета. — Той поклати глава. — Не. Не те е излъгал. Събрах помощниците си от Южната глутница, не от Северната. — Той въздъхна, докато подбутваше с носа на обувката си откъсната ръка, а след това я ритна настрани. — Горките нещастници — каза той. — Виждал ли си ги някога като кутрета? — Усмивката му бе нежна, но хищна. — Изключително сладки са — независимо дали са се родили в единия или другия си облик, въпреки че вълчиците се налага да ги държат отделно, поне отначало, иначе двукраките не остават дълго живи. — Той наклони глава на една страна. — Искаш ли да дойдеш с мен и да ги видиш? Ще те приемат добре. Ако има нещо, което уважават повече от Бащата на своя Баща, то това е някой, който е в състояние да уплаши цялата глутница.
Иън стисна зъби.
— Искаш да тръгна с теб?
— Ами да — отвърна Локи. — Разнасях ти сака с оръжието нагоре-надолу по хълмовете известно време. Не искаш ли да ми върнеш услугата? — Учудващото в усмивката му бе, че в нея не се таеше заплаха. — Освен това смятам, че в най-скоро време ще се добера до значителен брой от скъпоценните камъни от Брисингамен, а щом това се случи, сигурно няма да ти е неприятно да разчиташ на приятел в следващия Цикъл — а кой би могъл да ти бъде по-добър приятел от самия Господ Бог? — Той се огледа и кимна. — Мисля, че това място ще го възстановя. Намирам го за много приятно.
Фрея поклати глава.
— Не мисля така, Лисичи братко. Мисля, че начинанието ти е обречено на провал.
— Съдба? Орис? Какво е това? — Локи сви рамене. — Познавам съдбата, спал съм и с орисниците, и с бесовете, те всички са приятни, вече позастарели момичета, но когато в ръцете ми попаднат достатъчно скъпоценни камъни, тогава ще ти обясня какво е това съдба и орис. А сега внимавай, бабке; не искаш да се нараниш повече, отколкото вече са те подредили. — Усмихна се на Иън и усмивката му се стори искрена на младежа. — Сериозно ти говоря, момче, зарежи ги тези дърти фашисти и застани на моя страна. Мога да ти обещая много повече забавления, отколкото тази дърта торбалана тук си представя, че съществуват.