— Очарователен ли каза?
— Ами да — кимна Арни. — Можеш да изглеждаш очарователен пред хората, но това не значи, че си такъв. На мен ми се стори доста приличен и сравнително приятен като цяло. — След това поклати глава. — Само че, когато небето стане червено като обляно в кръв, а след това потъмнее, не си ли мислиш, че именно Локи е седнал в тъмното и се хили доволно, повтаряйки: „Нека има светлина“.
— Не.
— И аз казвам „не“. — Отново се обърна към Иън. — Искаш ли да поостанеш още някой и друг ден?
— Разбира се. Защо питаш?
— Мисля — каза Арни, оглеждайки шишето, — че ми се ще да се напоркам като казак, да пия, да пия, докато падна в несвяст, а ако това тук не ми стигне, тя е скрила в онези нейни ковчежета няколко бутилки с една огнена течност и смятам и тях да ги опразня. Не че съм някой заклет пияндурник, но сега имам желание да се натряскам — ти какво ще кажеш?
— Давай.
Той погледна Иън право в очите.
— Не, сериозно, ще ме изтърпиш ли? — Той стисна устни в плътна черта. — Мога да изчакам, докато тя се оправи, знам, че няма да има нищо против. Просто ми се ще алкохолът да е излязъл от кръвта ми, преди тя да се събуди.
— Добре, Арни.
Щеше да е толкова хубаво да си остави няколко дни, за да измисли какво да прави сетне, а и точно сега не беше в състояние да пътува. Когато се оправеше и подготвеше, Арни също щеше да бъде готов. Щяха да се върнат във Вечното светилище, задължително, да предадат лошите новини на Вечния Наследник и да отведат Хоузи у дома, на сигурно място.
А след това какво щеше да стане?
Той много добре знаеше какво. Нямаше смисъл да се самобичува заради миналото, но му се искаше да намери още от скъпоценните камъни и да ги предаде на съхранение на Фрея. Това, което го притесняваше, бе да не остави камъните от Брисингамен на такива като Локи, които да си ги присвоят.
Дали смарагда и сапфира ги пазеха добре? Сигурно много добре. Дали бе възможно Локи да се добере до тях?
Не. Не това бе въпросът — въпросът не бе дали, а как можеше да го направи.
Ето, над този въпрос трябваше да помисли.
Иън се отпусна назад и затвори очи. Първо трябваше малко да поспи, а след това да се заеме с лечението си. Щеше да е толкова хубаво, ако можеше да поспи, без да сънува, при това, когато пожелае, да се почувства затоплен, на удобно и сигурно място, а по-късно да се събуди отпочинал, свеж и бодър…
Пръстенът на Харбард запулсира един — единствен път на пръста му.
Глава 31
Чеда
Кафето беше горещо, а сандвичите — забележително вкусни, дори и в студа. Част от тях бяха с прясно опечен хляб, естествено, с маруля и черни маслини, но какъв ли бе този солен привкус на риба, който ги правеше неповторими? Джеф отхапа отново. Не бяха сардини. Може би аншоа?
Тази седмица не беше чак толкова студено. Човек, свиква с щипещия студ и умът и тялото ти също привикват. А след като цяла седмица е било под минус десет, плюс пет-шест бе истински балсам за душата, толкова приятно, че ти се искаше да се съблечеш по къс ръкав.
Почти. Само че и Джеф, и партньорът му на смяна бяха разкопчали парките и свалили дебелите ръкавици.
— Изключителен хляб — каза партньорът на Джеф по смяна, произнасяйки думата „изключително“ на подчертани срички. — Наистина невероятен. Ето, това е то, истинска селска храна, мисля, че точно такава ни трябваше.
— Вкусно е — отвърна Джеф и се облегна на стената на бараката, без да откъсва очи от дупката, освен от време на време, когато хвърляше по един поглед към мястото, където се беше настанил Били, опрян на вратата. Отхапа отново. — Много е вкусно, наистина.
— Нали сам каза, че сандвичите са традиционни за това наблюдение, а много добре знаеш, че съм роб на традициите.
Джеф не се сдържа и се усмихна. Всички други, които поемаха смени, обличаха парки по това време на годината, понякога комбинирани с нещо като ушанки, които на някои може и да се струваха смешни — е, не на всички — но поне пазеха и ушите, и главата топли.
Били бе в дебел костюм от някаква лъскава синя материя, която нямаше нищо естествено в нея, при това със златни райета. Изглеждаше толкова абсурдно, подпрян на стената на затоплената барака, стиснал пушка „Мосберг 500“, все едно че бе тръгнал на лов за патици, при това единствено за удоволствие.