Ушите му бяха скрити под лента, която си слагаха скиорите, направена от същия материал като грейката му, освен че бе няколко тона по-тъмна. Единствената отстъпка, която бе направил по отношение на традицията, бяха чифт ботуши за сняг и износени гамаши, които Джеф позна, че са на баща му.
Това, поне за Джеф, бе напълно достатъчно. Погледна часовника. Дванайсет и трийсет и пет, което означаваше, че му остават малко по-малко от три часа, докато се освободи, а след като направеше едно бързо кръгче из града — може би дори щеше да врътне набързо до къщата на семейство Хансен, за да види как е Дейвид Питърсън — щеше да се прибере, за да си вземе душ и да се преоблече. Беше сряда, което означаваше, че го очаква вечеря у семейство Орстед.
— Имаш ли някакви планове за вечеря, Били?
— Първо на първо, имам — усмихна се Били. — Тази вечер аз ще приготвям вечерята у семейство Улсън. Второ, не е нужно да се престараваш. — Изведнъж стана сериозен. — Ти отбивал ли си се у господин Торсен днес?
Джеф поклати глава.
— Може би утре. В понеделник обаче ми се стори съвсем добре. Отново е на крака и куцука напред-назад. Повечето време прекарва в мазето и тренира Тори и Маги, учи ги на разни стъпки, вместо да си прави упражненията, за да се възстановява по-бързо.
Док Шърв твърдеше, че трябвало да се лекува още малко, преди да може да се каже, че е отново във форма, а човек, стигнал на възрастта на Док, знаеше, че някои битки са предварително загубени.
Джеф също го знаеше. Когато сложиха Били на пост, решението бе правилно, а и на него можеше да се разчита. Само че Джеф просто не искаше да се замисля и да знае с кого може или не може да си позволи да остави Били на смяна, затова, докато някой не изявеше сам желание, Джеф щеше да дежури край дупката с Били.
— Добре. Ще се отбия да го видя утре, когато си тръгвам.
— Ще си тръгваш ли? Ама…
— Ей, че аз си имам апартамент и работа — поне до вчера имах; главният готвач Луис е много разбран човек, когато става въпрос за някой спешен семеен случай, а и на мен ми беше много приятно да се върна за известно време, но нали знаеш какво казват: не можеш да се върнеш у дома отново.
Джеф не знаеше какво да отговори. Не се бе замислял за плановете на Били — защото мислеше, че се е върнал отново у дома.
— Неее — каза Били, сякаш бе прочел в ума на Джеф. — Вече не. Обичам големия град, и то не защото имам много повече възможности да срещна, когото трябва, отколкото тук… Ама Джеф, ако такива приказки те притесняват толкова, колкото ми се струва, това си е твой проблем, бе човек, в никакъв случай не е мой.
— И аз това се канех да кажа.
— Въпреки това — каза Били и кимна доволно, — много ми е приятно, че мога да се връщам понякога. — Той сви рамене. — Аз и преди съм можел да се върна, нали така?
Джеф ритна малко сняг с върха на ботуша си.
— Да — отвърна най-сетне той. — И преди можеше да се върнеш.
— Да. Вече е време да забравим за миналото. — Били го погледна право в очите. — Я ми кажи, моят най-добър приятел отпреди ще се радва ли да ме види следващия път, когато намина?
Никой друг, освен Били не бе в състояние да накара Джеф да се почувства като мръсник.
— Разбира се, че ще се зарадвам.
Усмивката на Били му каза всичко.
— Това вече е добре — отвърна с усмивка той. — Мога да кажа, само че… заеби! — Били вдигна пушката и веднага зареди с патрон в цевта.
Бял парцал, закачен на пръчка, се издигаше от дупката и някой го размахваше с всички сили.
Джеф бе вдигнал своя „Гаранд“ и го бе наместил на рамото си, забравил за всичко останало на света.
— Много ще ви бъда благодарен, ако не стреляте по мен — избоботи познат бас, придружен с още по-трескаво размахване на белия парцал. — Аз съм Ивар дел Хивал с още двама спътници и искаме да помолим за подслон от студа, за коричка хляб и чаша вода, а може и някое топло ъгълче, за да поспим.
Били погледна Джеф.
— Ти този тип познаваш ли го?
Той кимна.
— Приятел на Ториан Торсен. Добър приятел. — Така. Щеше да се радва отново да види Ивар дел Хивал. Очевидно Иън и Хоузи го бяха взели със себе си, на връщане.
Но човек трябва да се увери във всичко.
— Хайде да следваме нещата едно по едно.
— Както кажеш, началник. Ще насоча оръжието си в безопасна посока и ще бъбря приятелски, а ако много настояваш, мога дори да престана да бърборя.