„Всичко е наред. Всичко е простено“, мислеше той и й внушаваше да му повярва. Това бе истината. Можеш да убеждаваш приятелите си, че си им простил, ако това се налагаше; то в никакъв случай не бе грешка и съвсем не означаваше, че прекаляваш с използването на пръстена.
Пръстенът започна да пулсира, затегна се болезнено около пръста му, а сетне започна да се свива и отпуска в ритъма на сърцето му.
Хоузи кимна в знак на съгласие.
Карин Торсен въздъхна и видимо се отпусна, а след това наведе глава на една страна.
— Изглеждаш, сякаш си някъде много далече.
Хоузи се разсмя.
— Така и беше.
Той седна до Иън, пресегна, се, за да си вземе завита питка лефсе от чинията на масата, и отхапа предпазливо. Хубава беше — обичайният начин да изядеш една топла питка от картофено пюре бе, като я намажеш с масло, поръсиш с малко захар и я завиеш, но тази сутрин Карин бе намазала питките с щедър пласт малиново сладко — май беше добавила и настъргана лимонова кора — беше ги завила и нарязала на парчета като суши.
Хоузи бе в състояние да изяде много повече храна, отколкото Иън си представяше, че този слаб човек би могъл да поеме, но и той, също като Иън, не бе склонен да изяжда обичайните тежки засищащи закуски.
— Така и ще стане, в това не се съмнявам — каза Хоузи. — Трябва да си свикнал със зимата тук, за да можеш да я издържиш.
Нима безпокойството на Иън бе чак толкова прозрачно?
Хоузи кимна в отговор на неизречения въпрос. Да, значи бе прозрачно.
— Ще стане така, както е писано — отвърна Ториан Торсен и се надигна. — Сега ние двамата с Иън Силвърстайн трябва да си поемем смяната и вече не ни остава кой знае колко време, за да стигнем. — Той се изправи на крака, лапна последната си хапка препечена филия и я преглътна с кафе. — Тръгвай, Иън Силвърстайн.
— Тръгвам.
Бежов очукан пикап форд LTD бе паркиран край пътя, който отвеждаше към скупчените дървета, отвсякъде обградени от заснежените поля. Дърветата бяха единственото, което бе останало от някогашното свещено място, съществувало преди неколкостотин години, а може би дори преди няколко хиляди години. Навътре сред дърветата се издигаше тънка струя дим, проправяше си път сред голите клони, а сетне лекият полъх на вятъра я разнасяше и разпиляваше.
Ториан Торсен паркира бронкото на замръзналата набраздена земя до форда, като остави на Иън достатъчно място, за да си отвори спокойно вратата и да слезе.
Въздухът в бронкото бе толкова приятно затоплен, че студът навън зашлеви Иън със студената си тежка ръка.
„Разбираш колко е студено, щом поемеш въздух и носът ти замръзне“, каза си Иън и подръпна ръкавите на парката така, че да покрият ръкавиците, а чак след това преметна през рамо раницата и сака с Убиеца на гиганти и последва скърцащите стъпки на Торсен по снежната пътека навътре в горите.
Имаха много малко да повървят пеша, дори бе приятно да се пораздвижат, нищо че духаше вятър, който голите клони не успяваха да спрат. При минус господ знае колко, дори най-слабият повей на вятъра те лишава и от последната топлина, а ти имаш огромна нужда от нея.
Районът около древното светилище бе разчистен през есента. Тогава донесоха и сковаха нещо като барака, която преди бе служила за навес на рибарите. Едната стена липсваше, но пък на нейно място гореше огън, запален сред три плоски камъка точно зад черната зейнала дупка в снега, очертана от каменни отломъци, поставени тук господ знае кога.
Светилището не бе на племето Лакота — майката на Джеф Бйерке бе една четвърт Лакота и бе поговорила със старите вождове в Пайпстоун и Роузбъд, и се бе оказало, че историята за тази част от света, преди лакотите да се настанят тук, бе доста оскъдна. Различните индиански племена от долините са били прекалено заети с оцеляването и прехраната си по времето, когато не са воювали помежду си, затова не са запазили подобни сведения.
Или просто са искали да отклонят поне за известно време бъдещите археолози.
Едва ли.
Имаше нещо много приятно в топлината на огъня при ледената температура тази сутрин и той му се зарадва. Огънят бе разтопил снега наоколо и се бяха образували локвички, които се отправяха като вадички надолу в дупката. Толкова бе лесно да не обръщаш внимание на тази дупка, а истината бе, че първия път се изискваше известно усилие, за да насочиш погледа си към нея.