— Това би било много приятно, но чак такава промяна би била невероятна — каза Джеф без нито веднъж да се обърне към Били. Вдигна „Гаранда“ на рамо и свали въжето от металната кука в колибата. Нямаше представа къде да го закачи, но винаги можеше да докара колата и да го върже на теглича.
На дъното на дупката наистина беше Ивар дел Хивал, огромен дебел мъж, облечен в оранжево и черно, усмивката му бе истински белозъб остров сред океана на черната му брада. Ръцете му бяха вдигнати, пръстите — разперени, както и на двамата брадати непознати, които стояха до него и трепереха в тънките си сиви клинове и туники. Имаше нещо странно и в двамата. Брадите им бяха прекалено гъсти и… майка му стара.
— Да, да, да — каза Ивар дел Хивал. — Имат косми и по дланите и това не е, защото са си играли с ония си работи. Искам да ви представя приятелите си Херолф и Лупен. Изпратени са с мен по заповед на самия Вечен Наследник, за да ви помагат, когато възникнат проблемите с Чедата, за които чухме, а и те не държат да бъдат застреляни, както и аз. Много благодаря.
— Били…
— Държа ги на мушка. — Били не бе отклонил поглед от дупката дори за секунда. Погледът му не трепна дори докато вадеше чисто новия мобилен телефон от калъфчето му. — Какъв е номерът?
— У семейство Торсен ли?
— Ти да не би да имаш по-добра идея?
— Просто натисни копчето за повторно набиране.
— Готово. След това сигурно натискам слушалката.
— Искаш да кажеш… Да, разбира се.
— Ти май никога не си имал мобилен телефон… О, здравейте, господин Торсен. Съжалявам, че ви притеснявам, но ние двамата с Джеф сме на смяна при Скрития Проход и мисля, че много ще ви се зарадваме, ако двамата с Тори наминете. Не, не, всичко е наред… поне на мен така ми се струва… един ваш стар приятел… някой си, Иван, нещо такова… Ивар де, все едно… да, същия… ами той току-що се появи и си е довел двама приятели. Мисля, че всичко е наред, но единственият проблем е… ами те са Чеда.
Били остана заслушан за момент, след това отново пусна типичната си усмивка.
— Затвори. Което според мен означава, че всеки момент ще довтаса. Ти какво мислиш?
Изпращане
Орисница за бъдещето
Пролетта настъпваше; мирисът й се усещаше във въздуха. Пъпките по дърветата се бяха раззеленили за една нощ, а много скоро, на пръв поглед сякаш изведнъж, щяха да се превърнат в пораснали листа. Още по на север щеше да изглежда дори по-бързо и неочаквано. Някога, всъщност много отдавна, тя бе чула, въпреки че не можеше да си спомни кога, че пролетта настъпва най-бързо и неуловимо в Сибир. Казваха, че ако си достатъчно търпелив, можеш да застанеш до цветните пъпки и да видиш как бавно се отварят. Би било хубаво да видиш подобно нещо, но вече бе твърде стара, за да пътува.
Всичко беше въпрос на време.
Тя бе от род, в който всички бяха твърди като камък. Мини бе Хансен по майчина линия, а също и по брак.
Нямаше да има рак, който да порази важни органи, нито пък артрит да нападне ставите; никакви прогресивни мъчителни болести. Просто с всеки изминал ден щеше да отслабва, всяко изкачване по стълбите щеше да я затруднява и плаши, всяко хранене да става все по-малко вкусно, докато един ден щеше да заспи в леглото си и животът да я напусне. Точно както в поемата.
Тя поклати глава. Вече не я преподаваха в часовете по литература. Имаше прекалено много за обясняване. Жалко.
Представителите на семейство Хансен бяха същите. Но можеше да бъде и много по-зле.
Докато сапуненият мехур се пръснеше, тя щеше да се облича топло сутрин, да излиза навън на студа през задната врата, да оставя решетъчната врата отворена, а пък дървената — едва открехната, да придърпва стария бастун и двете убийствено оранжеви пластмасови кофи от задната веранда, да смъкне старите си кокали по задните стълби и да се отправи по пътечката към гората.
Вървеше с прекалено много внимание, за да знае какво я очаква на връщане. На места все още беше останал по малко сняг, а земята бе все още замръзнала под черната кал. Много лесно можеше да се подхлъзне и да си счупи крака.