Пътеката се виеше през горите чак до любимите й брези. Когато навремето започна да преподава в училището, те бяха тънички фиданки, сега превърнали се в огромни възлести бели пръсти, щръкнали към небето.
Десетина пластмасови кофи, в цветовете на дъгата, висяха на дърветата, за да събират бавно сълзящите капки.
Тя остави кофите на земята. Свали другите една по една и постепенно започна да пресилва събралия се воднист сок в едната кофа, а след това полека връщаше кофите по местата им. Утре щеше да си вземе ръчната бормашина, за да направи нови дупчици.
Преви гръб, подгъна и коленете, за да разпредели болката на две места, което бе чудесен компромис, след това вдигна бастуна и го постави на раменете си.
— Искате ли да ви помогна, госпожо Хансен?
Тя вдигна поглед. Пред нея бе застанал. Иън Силвърстайн, прехвърлил наметка през едната ръка, а със свободната заканваше раницата на един клон. Вътрешната страна на ботушите, както и коленете на дънките, бяха изцапани с червеникава пръст, каквато нямаше в цяла Дакота, а грубо зашита рана червенееше подута на дясната му буза. Мечът му бе закачен на кръста, но той очевидно нямаше никакво намерение да го свали.
Готвеше се да го попита кога се е върнал у дома, но единствените случаи, в които задаваше въпрос, бе, когато знаеше отговорите, по-точно в клас, или когато наистина се налагаше.
— Разбира се, че можеш да ми помогнеш — отвърна тя. — Да не би да си въобразяваш, че ми е много приятно да мъкна тези тежки кофи, а?
— Аз пък си помислих, че ви е приятно. — Той се усмихна и вдигна бастуна от раменете й с дразнещата лекота, която младите винаги демонстрираха, станеше ли дума за физическа дейност. — Много не разбирам от гората — каза той, докато вървяха по пътеката към къщата, — ама тези дървета тук ми приличат повече на брези, отколкото на кленове.
Тя изсумтя.
— Всеки, който си вари собствен кленов сироп, след като може да си купи много по-хубав в „Рейнбоу“ в Гранд Форкс, при това и доста по-евтин, си заслужава цялата хамалогия. Брезовият сироп, обаче… да знаеш, че ако го пробваш, ще ти се прииска и ти да направиш, или изобщо няма да се сетиш за него.
— А на дамите от рода Хансен винаги им е допадал.
— Ще ти препека филийки за закуска. Струва ми се, че една закуска добре ще ти се отрази. — Тя го погледна остро. — Знае ли някой, че си се върнал?
— Хоузи. Семейство Торсен. Това е.
Тя повдигна едната си вежда.
— Наистина ли? Успял си да се промъкнеш покрай тези, които са край дупката?
Той се усмихна накриво.
— Имам си начини. Не ми се разправяше с никого — едва ли ще остана кой знае колко; чака ме една недовършена работа.
— Така ли? — Тя повдигна и другата си вежда. — И въпреки че те чака недовършена работа, си дошъл да ме видиш? Чувствам се поласкана.
Той кимна.
— Да, дойдох да те видя — каза той и се заизкачва по стъпалата.
— Давай направо и просто бутни вратата — каза тя. — Оставила съм отключено.
Тя го накара да пресипе сока в двойна тенджера, поставена на старата готварска печка, след това запали котлона с бързо отработено движение и нагласи пламъка така, че сините езичета едва докосваха дъното. Бръкна бързо с пръст и установи, че нивото на водата е напълно достатъчно, но въпреки това свали една стара порцеланова кафена чашка с назъбени ръбове от полицата над мивката и я напълни с вода.
— Водата още ли е спряна у Арни? — попита тя.
Той се замисли за момент, а след това кимна.
— Май да. Не съм се отбивал там.
Тя посочи шкафа за бельо и банята в дъното на коридора.
— Има чисти кърпи и стар халат, останал от мъжа ми. Трябва да ти стане. Има вана, има и душкабина долу в мазето, точно до съдомиялната и сушилнята. Избирай кое предпочиташ.
— Аз…
— Да, да, знам, младите винаги бързате. Имаш достатъчно време да закусиш, да си вземеш душ и дрехите ти набързо да се изперат. Нищо няма да ти стане. Хайде.
Усмивката му бе колеблива, също като на уплашено малко момче.
— Един горещ душ ще ми дойде добре, съгласен съм.
— Върви тогава. Така ще имам време да препека хляб и да направя закуска като хората и за двама ни.