Иън сви рамене. Какво друго им оставаше? Може би трябваше да съобщят на целия скапан свят, че съществува Скрит Проход в едно малко сечище, заобиколено от нивя с царевица някъде в източната част на Северна Дакота?
Ами ако някой все пак им повярваше? Ами ако се разчуеше какво се е случило през Нощта на Чедата? Върколаци, нападнали градче в Северна Дакота и убили двама, да не говорим за броя на ранените.
Всички знаеха какво се случи, когато една глупост се разчу за Розуел, Ню Мексико.
А тук щеше да стане доста по-зле, защото случилото се бе самата неподправена истина.
Не само злото мрази светлината на прожекторите. Същото е и с усамотението. Същото е и когато искаш да живееш нормален живот.
Същото е и с живота по принцип, особено когато живееш в Хардуд.
Хардуд можеше да се прочуе, а когато Скритият Проход успееше да изчезне от погледите на тези, които нямаха представа какво точно да търсят, животът тук щеше да започне да запада под светлината на прожекторите и наложената от „Нешънъл Инкуайърър“ слава.
Подобна слава щеше да сложи кръст на спокойния живот в градчето, а именно този спокоен живот допадаше на хората тук и ако се наложеше да се пази още една тайна, за да съхранят живота си такъв, какъвто го обичаха, не само живота, но и хората, и града, то тогава Хардуд щеше да бди над Скрития Проход чак до края на времето.
Цялото това чакане и висене бе досадна работа, но ако трябваше да се страда за нещо на този свят, той бе готов да приеме отегчението с отворени обятия. Когато си отегчен, спокойно можеш да оставиш мислите ти да се реят, а ако много държиш да вършиш нещо, то това бе отлично занимание.
Само да не беше този противен студ.
Само да не…
Долови далечно скимтене и скочи още преди Ториан.
Оръжията му бяха чужди, но поне една пушка можеше да възпре някое от Чедата, преди да успее да се приближи достатъчно близо, че да се усети зловонният му дъх, затова, докато смъкваше със замах ръкавиците, за да грабне Убиеца на гиганти, той изтегли и пистолета от джоба.
Звукът се чу отново, сякаш ушите му си правеха шега. Разнесе се откъм огъня, от отвора, от Скрития Проход.
„Пръстът на спусъка, докато целта не застане пред теб“, напомни си той с надеждата ръцете му да треперят от студа, а не от уплаха.
По дяволите, и преди се бе страхувал, щеше да се страхува и в бъдеще. Беше без значение как се чувстваш, стига да постъпиш както трябва.
— Ще бъда от дясната ти страна, Иън Силвърстайн — прозвуча гласът на Торсен. — Сега вече трябва много да внимаваме.
Едра космата ръка се подаде от дупката и се захвана за единия край, последвана от гъста чорлава коса, а след това от тясно чело и две големи опулени очи.
В следващия миг, с нещо като стон на болка, отколкото пъшкане от усилие, пръстите се изпуснаха и се свлякоха обратно в дупката.
По-късно той не бе сигурен, че е премислил добре хода си.
Беше по-скоро рефлекс, отколкото здрав разум, който го накара да запокити пистолета на една страна и да се втурне към дупката, след което да скочи вътре без миг колебание.
Сигурно постъпката му бе глупава, но той стискаше Убиеца на гиганти в дясната си ръка, а когато се приземи на твърдата земя на дъното на дупката, се опита да омекоти падането, доколкото това бе възможно, като се превъртя също като плонжиращ парашутист.
В същия момент рамото му бе раздрано от рязка болка, която спусна червена пелена пред очите му, и Иън едва успя да сдържи вика, без да изпуска меча.
Подхлъзна се по заледената земя и попадна в…
В Скрития Проход и необичайната тишина, където бученето в ушите му изчезна, студът се стопи, въпреки че отникъде не лъхаше топлина, а болката не го притискаше потискащо.
В спокойствие. И тишина. Не само че не усещаше болка, но нямаше и никакви чувства.
Иън се изправи, заобиколен от сивкава светлина, сякаш съсредоточена в него, въпреки че се виждаше как се стопява някъде в далечината в тунела.
Вече не усещаше студ. Не беше нито уморен, нито гладен, нито сит, абсолютно нищо. Дори болката я нямаше. Нито в глезените, нито в бедрото, нищо че бе успял сравнително добре да омекоти удара си…
Дори рамото не го болеше. Раздвижи лявата си ръка. Не че се движеше по-лесно, отколкото преди секунди, но болката бе изчезнала безследно.
Спомни си, че в един момент си удари главата в някаква твърда буца лед, но дори и тази болка вече не съществуваше, въпреки че пръстите му напипаха буца, а когато ги отдръпна, забеляза, че са обагрени в кръв, но обичайното усещане за мокротата на кръвта вече го нямаше, независимо че тя се стичаше през косата надолу по врата.