Тук бе царството на безвремието, на липсата на всякакви чувства, царството на Скритите Проходи. Той познаваше всичко това и би трябвало да знае какво го очаква, но въпреки това всеки път го обземаше притъпена изненада. Ето че този път бе по-различно.
Не че изпита някакъв необичаен шок, не че се почувства уверен или изплашен — в известно отношение това бе добре — но просто си бе изненада, едно различно и неестествено чувство.
Дишаше — не задъхано и тежко, не се бореше за всяка глътка въздух, нито пък се задушаваше — обзет от завладяващото чувство, че дори да спре, няма да усети никаква разлика.
Тялото, проснато на земята на тунела пред него, не помръдваше, гърдите не се повдигаха, дори не трепваха. Забеляза, че човекът е дребен, изключително набит, облечен в дрипи, които очевидно някога са били туника, препасана само с разпридано въже.
Не, това не беше човек. Челото му бе прекалено ниско и тясно, необичайно вдлъбнато назад, а толкова много косми по ръцете и краката Иън не бе виждал на никой човек. Беше тежко ранен. На дясното бедро зееше огромна отворена рана, кърваво червена, а друга, на ребрата, ги бе оголила.
Вече не му течеше кръв. Наистина, на мъртвите не им тече кръв.
Иън кимна. Това, разбира се, бе вестри, същество, което Иън някога би нарекъл неандерталец, а в книгите често описваха като джуджета.
Иън би трябвало да почувства нещо към мъртвия, отпуснат пред него, но в гърдите му не се появи чувство. Скритият Проход го бе лишил от чувства, от всички възможни чувства. Като се замисли, се сети, че би трябвало да се огледа дали не дебне опасност, да потърси някаква следа от убиеца на джуджето, но емоционален подтик нямаше, а и всичко изглеждаше тихо и спокойно.
Въпреки това извърна поглед към тунела и се взря, доколкото бе възможно, по-напред. Нищо. Навсякъде цареше познатата сивота, която в далечината се сгъстяваше и се превръщаше в чернота.
Не се усещаше дебнеща опасност, но това само отчасти се дължеше на факта, че чувствата му са притъпени.
Отново се обърна. Зад тялото на джуджето сивотата преминаваше в куп сняг, върху който падаха лъчи светлина и осветяваха покапалата пряспа червена кръв. Светлината водеше към действителността, там бе домът му, там бе сигурността, докато обратната посока бе готова да го отведе в приказния нереален Тир На Ног.
Щеше отново да има чувства, независимо в коя посока поемеше.
А това щеше да е толкова хубаво. Имаше моменти, когато предпочиташе да изпита тази вцепененост, но окончателната вцепененост бе в смъртта, а той още не искаше да умира.
Някак отдалече, някак безчувствено, част от него го подтикваше да пристъпи навътре по Скрития Проход, към земите на Тир На Ног, към Марта — а също така и към нея — а някъде много дълбоко зад вцепенението, притиснало всичките му чувства като натежало от вода вълнено одеяло, той си помисли, че най-правилно би било да повдигне джуджето на рамо и да го отнесе обратно в Тир На Ног, където костите му ще лежат до тези на останалите вестри, до всички от неговия вид.
Там бе мястото, където да почива в смъртта един от Синовете на вестрите; а не погребан под черната почва на нивите в Северна Дакота.
Само че Иън не бе подготвен за пътуване до Тир На Ног. Не че не си бе подготвил запаси, не че в Хардуд имаше кой да го чака. Това бяха подробности, с които можеше да се справи по един или по друг начин. Просто психически не бе подготвен за подобна стъпка.
Защо пък да не бе подготвен? Тук чувствата нямаха значение, можеше просто да тръгне и никой нямаше да го съди.
Но не. Не. Сивотата, безвремието и вцепенеността не бяха най-подходящи за важни решения. Важните решения не биваше да се вземат в момент, когато и чувствата, и умът бяха притъпени и впримчени в тази необяснима сива пелена, където само най-основното успяваше да изплува на повърхността. Щеше да е грешка да вземеш решение, когато умът ти е замаян от алкохола или от някой Скрит Проход.
Имаше нещо нелогично в това да разчиташ единствено и само на логиката. Важните решения бяха подвластни както на ума, така и на чувствата, и на сърцето, и на смелостта и не биваше да се отделят от човешката реалност, която бе плетеница от чувства и разум.