Само че той не можеше да остави мъртвото джудже да лежи тук, някъде в пасажите между световете. След като нямаше да го връща в Тир На Ног, тогава сивата студена логика му подсказваше, че трябва да го вземе обратно със себе си.
Парката му пречеше, затова я свали, пусна я някъде на земята, без да се учудва, че с нея не се бе изпотил, а без нея не усети никакъв студ.
Като я съблече, усети, че му е по-лесно да пъхне Убиеца на гиганти в колана, за да повдигне вестрито и да го прехвърли през рамото си.
Джуджето бе напълно отпуснато в смъртта и щеше да му е по-трудно да го повдигне, макар и не невъзможно; в курса по оказване на първа помощ, в който се записа преди години, го бяха научили как да повдига отпуснато човешко тяло на рамо, точно както правят пожарникарите.
Оказа се, че съвсем не е толкова страшно: може би вестрито бе по-леко, отколкото изглеждаше, но все пак му трябваха няколко минути, преди да успее да повдигне отпуснатото дребно тяло на дясното си рамо и да го нагласи, така че да успее да запази равновесие.
Хвърли последен поглед, изпълнен с копнеж към Скрития Проход, ако въобще мястото допускаше проявата на подобни чувства, тръгна към образувалия се лед и…
Простена от болка, щом усети парещата, почти нетърпима болка в лявото си рамо. За малко да изпусне тялото на джуджето, но залитна и успя да се подпре на стената на дупката, повдигна тялото, за да го нагласи по-успешно, а краката му сякаш по своя воля направиха крачка напред.
— Иън? — Широкото лице на Ториан Торсен се бе привело над ръба на дупката и изглеждаше непостижимо далечно, безкрайно и недосегаемо.
Иън тъкмо щеше да изпусне тялото, когато усети някакво движение на рамото си.
Джуджето не беше мъртво, просто бе изпаднало в безсъзнание, а сивото безвремие в Скрития Проход бе скрило истинското му състояние.
Иън усети нещо топло и мокро по крака си.
По дяволите! От раните на вестрито течеше кръв. Не, от неговите собствени рани течеше кръв.
Стисна здраво зъби, за да не простене или извика. Иън се подпря на стената и се постара да не обръща внимание на пронизващата болка в рамото, която сякаш го раздираше. Успя да изтегли Убиеца на гиганти от колана с плавно движение и отпусна възможно най-внимателно джуджето на земята.
Вдига поглед. Торсен го нямаше. Значи усилията му да не хленчи са били съвсем напразни. Браво, много успокояващо, но това не бе кой знае каква изненада. Когато всичко около теб заминава по дяволите, на Ториан Торсен можеше да се разчита да направи нещо разумно, дори и да не бе най-доброто за конкретния случай.
Иън си пое дълбоко дъх и в следващия миг съжали, защото студеният сух въздух предизвика силна кашлица.
Така, първата му работа бе да провери дишането, но тъй като устата на джуджето бе широко отворена и навън излизаха валма бял дъх, младежът бе сигурен, че вестрито диша.
Следващата му задача бе да спре кървенето.
На всяка цена трябваше да спре проклетото кървене. Топла кръв все още бликаше от раната на бедрото, а около нея се вдигаше пара и се разсейваше в студения въздух. Той притисна краищата на раната и се опита да ги задържи, само че дебелата космата кожа бе станала хлъзгава от изтеклата кръв и от полепналата мръсотия, така че замръзналите му пръсти не успяваха да се задържат на набитото бедро на джуджето.
Стана му отвратително, дори му се догади; когато го заля приятно чувство на топлина от избликващата кръв. Но, по дяволите, та тази кръв затопляше вкочанените му пръсти.
Иън свали горната риза, с която бе облечен, и се опита да не обръща внимание на болката в лявото рамо, която изпращаше букети искри в ума му и предизвикваше сълзи в очите. Уви ризата около раната и завърза ръкавите с всичката сила, която му бе останала.
Така поне бликащата кръв намаля, въпреки че не спря. Може би ако успееха да го закарат при Док Шърв, той щеше да го спаси.
Къде, майка му стара, се завря тоя Торсен? Какво правеше? Бяха минали…
Бяха минали само секунди, откакто Иън се показа с джуджето, но каквото и да правеше другият мъж, бавеше се много повече от няколко секунди…
Ръмженето на мощния двигател и пропукването на някакъв храст или фиданка, попаднали под гумите, заглуши накъсаното му мъчително и хрипливо дишане.
Не бе минало чак толкова много време.
Торсен отново се надвеси над дупката, стиснал нещо, което на пръв поглед заприлича на Иън на сърф.
Спусна го, завързано на въже. Беше някаква дъска с дупки в краищата, подобна на нещо като носилка, снабдена с плътни каиши, провиснали отстрани.