„Може би трябва да накарате вашия Йехова да провери в джобовете си — отвръща Коулмън. — Истината, е, че няма как да разберем какво се е случило, докато не проверим по-обстойно. А при положение че нямаме необходимата база данни…“
Дебатите може и да завършат, след като са събудили гняв и яд сред участниците, но въпросът си остава: ако привържениците на хипотезата на устойчивото състояние са прави и вселената все пак се окаже, че представлява саморегулираща се серия от големи взривове и големи свивания, тогава къде се е стопила липсващата маса?
Който и да се е възползвал от тази материя, би трябвало да я върне за доброто на всички, твърди Райс, в противен случай привържениците на хипотезата за устойчивото състояние на вселената ще бъдат „изключително нещастни“. Райс вдига назидателно пръст. „И изключително засрамени, след като всичките им проучвания са довели до един и същ резултат: вселената представлява открита структура.“
Фридмън е по-умерен. „Един от най-проблематичните крайпътни камъни в науката е, че съществуването на всемогъщ Създател е доста несигурна работа; аз като учен смея да твърдя, че е точно така. Но като човек, вярващ в Бог, мога да призная, че не ми е никак приятно, че точно този крайпътен камък е започнал да се напуква, макар и малко.“ Професор Коулмън отказа коментар.
Пролог
Магически Пръстени
Зимата настъпваше.
Тя долови мириса на студ във въздуха, примесен, с привкус на озон. Режещият влажен вятър разлюля оскъдно пръснатите кафяви листа, закачили се с истинско отчаяние към стария дъб. Светкавица проряза небето, вятърът довя трясъка на гръм откъм източния склон, където пътят към Владенията се виеше подобен на сребърна нишка и прорязваше сивия пейзаж, изпъстрен на места със зелено.
Студът не я притесняваше, въпреки че единствената й дреха бе дългата до коленете туника, пристегната така, че да подчертава тънката талия, налетите гърди и приятно заоблените бедра, които невинаги бяха на мода, но през вековете не бе имало мъж, който да не ги хареса и да им устои.
На тази височина скоро щеше да завали сняг, въпреки че бяха доста на юг, но това бе просто едно незначително неудобство — поне за нея, разбира се — и то, ако решеше да се качи горе в планината, за да осигури някакви провизии.
Проблесна нова светкавица, изтрещя гръм.
Нито светкавиците, нито гръмотевиците я притесняваха, напротив, дори я развеселяваха.
Момчетата си оставаха момчета и нищо не можеше да промени този факт.
Обикновеното човешко око не би забелязало тази малка подробност, но светкавиците не идваха от скупчените тъмни облаци някъде там горе над планината: напротив, те сякаш избликваха навън и нагоре от едно определено място в планината, а нажежени до бяло искри струяха както при всеки удар на ковач върху наковалнята му.
Жената, която местните наричаха Фрида, жената на фериботаджията, се усмихна широко, когато се наведе, за да отмести встрани плътния мъх, избуял в основата на стар дъб, и протегна ръка през влажния хумус в сбитата скалиста почва, а пръстите й опипваха внимателно, предпазливо, напредваха леко, почти нежно. Когато ги дръпна навън, пръстта се бе набила в кожата й, дори под късо изрязаните нокти, но тя бе успяла да откъсне още един трюфел с размерите на детски юмрук: бе кафяв като старо дърво, прорязан от черни и бели жилки, покрит с многоъгълни брадавици, всяка с лека вдлъбнатинка в центъра.
Толкова рядко ги имаше тук, на юг, но във Владенията вирееше един местен вид кафяви гъби, които се срещаха често, винаги израснали в кръг, подобен на пръстен. Някоя случайно довяна от вятъра спора, прекалено незабележима за човешкото око, пада на земята и си намира съвършеното съчетание от влага и тъмнина, за да пусне коренчета и издънки, а от тези нейни издънки избуяваха кафявите гъби, винаги в кръг на две, три, дори на четири крачки околовръст.