— Кажи, Иън? — В гласа на Док прозвуча типичното за професионалиста спокойствие, от което на Иън му идваше както да въздъхне от облекчение, така и да изкрещи от раздразнение.
— Приготвили сме ти пациент. Многобройни рани, но на най-лошата почти успях да спра кръвотечението. В безсъзнание е… струва ми се, че е от загубата на кръв.
Торсен хлопна вратата на багажника и се настани на седалката до шофьора. Иън му подаде телефона — не можеше и да шофира, и да говори само с една ръка — и веднага натисна газта, доколкото позволяваше теренът.
— Не, спри колата! — кресна Торсен; очите му бяха разширени, а гласът му отекна в ушите на Иън. — Веднага, Иън Среброкаменни.
Иън никога преди не беше чувал тази заповедническа нота в гласа на Торсен, затова натисна спирачката, без да мисли, и колата поднесе, но спря.
Торсен вдигна ръка, за да покаже, че иска тишина.
— Да, Ториан е — каза в слушалката той. След това продължи с обясненията: — Да, клиниката, да. Доведи и Хоузи с теб. Кажи му: „Илст нихт брехенст вестри“. Това да му го кажеш точно. „Илст нихт брехенст вестри“.
„Той не е човек, вестри е.“
Торсен слезе и хлопна вратата с такава сила, че нещо в жабката издрънча.
— Ти карай към клиниката! — кресна той. — Аз оставам тук да довърша смяната, докато пристигне следващата.
Телефонът се плъзна на пода и издрънча, когато Иън отново натисна газта с всички сили.
Можеш да разчиташ на Ториан Торсен, че ще мисли трезво и много разумно, когато всичко около него се разпада. Той бе прав, разбира се — това съвсем спокойно можеше да се окаже някаква уловка, която да ги подведе, за да им отвлече вниманието.
Не че Иън вярваше в подобна възможност. Всъщност нямаше никакво значение в какво вярва той; не бе задължително светът да се съобразява с него, а и не беше особено важно какво мисли той или в какво вярва.
Чу, че Карин крещи нещо в телефона, но не успя да долови думите й над бумтенето на мотора, както и не можеше да пусне волана, за да говори по телефона.
Налагаше се тя да почака.
Глава 3
Валин
Марта Шърв тъкмо бе приключила с визитациите за сутринта и се канеше да свърши нещо по-важно, когато пейджърът й зазвъня.
Задължителните сутрешни визитации не й бяха отнели особено много време, тъй като само едно от общо четирите легла в клиниката бе заето, при това от стария Орфи Хансен, който кротко похъркваше, докато си отспиваше, за да може организмът му да преодолее трите бири, които бе погълнал в повече предишната вечер във „Взрив-о-вкусно“, а тук бе единственото място в града, където Уле Хонистед бе сигурен, че Орфи няма да се задуши, ако повърне от препиване.
Не че имаше нещо специално: цялата работа бе в това да се увериш, че той е сложен да спи по корем с глава, близо до ръба на леглото, но освен това Марта го бе включила към новия монитор — доста се зачуди кои точно електроди да прикачи към косматия му гръб, без да се налага да бръсне отделни участъци — нагласи апарата да отчита сърдечния ритъм и всички смущения в дишането, а алармата да се включи при евентуален проблем. Боб бе похарчил неразумно много пари за тази високотехнологична играчка, а пък таксата за поддръжката й бе направо смехотворно висока — нали Марта бе тази, която пишеше чековете и плащаше сметките, по-точно тя бе снабдена с нов компютър и пускаше всичко през него, за да е сигурна, че нещата са изрядно свършени и наред, докато сложната машинка все още бе в гаранция.
Наистина трябваше да се заеме с документацията в офиса — Док винаги закъсняваше с досадните административни формалности и бе наистина чудесно, че и двете с Дона можеха да го подписват, дори по-добре от него самия — но напоследък тя все не можеше да спи добре, по всяка вероятност заради промяната в смените, и сериозно се замисляше дали да не си полегне и да подремне малко, когато пейджърът зазвъня, звук, който много бързо се бе научила да ненавижда.
Изключи звъненето и хукна надолу по коридора, изтегли кърпа, за да си избърше ръцете, но без да се бави излишно. Нахлузи чифт хирургически ръкавици, които извади от джоба на бялата престилка, но дори и това не я забави особено много.
Въпреки че не можеше да тича, както преди трийсет години, тя все пак хукна и това бе най-важното. Ако внимаваш и подбираш правилната храна, добри упражнения за физическо натоварване, ако си имал здрави родители, можеш да се движиш достатъчно бързо, когато се наложи. А ако все пак те понаболява тук-там или посягаш към шишенцата с демерол и вистарил, а след това не намираш сили да се откажеш, постъпваш също като Марта и вземаш достатъчно напросин, за да притъпи болките и бодежите, иначе се налага да се научиш да живееш с тях.