Все пак малко болка съвсем не е краят на света. Можеш да я понесеш.
Боб вече бе смогнал наполовина да свали топлите дрехи, бузите му бяха поруменели над брадата, но заедно с Дона и Иън Силвърстайн бяха успели да свалят дребния човечец от носилката с каишите и го бяха прехвърлили върху масата за прегледи, а Дона, с ръкавици, както винаги, вече приготвяше огромна игла за неестествено дебелата му ръка, две банки с кръв вече бяха на стойката, за да бъдат прикачени незабавно.
Доста добри вени.
— Премерете му кръвното, а след това включете системата на другата ръка — нареди Док.
— Венозно разкъсване от вътрешната страна на лявото бедро, пациентът е в безсъзнание, зеници — разширени, без реакция — обясни Дона, а в обикновено монотонния й безизразен глас прозвуча нещо като вълнение.
Марта бързо нахлузи апарата на другата му ръка. Напомпа с няколко бързи обиграни стисвания и веднага нагласи стетоскопа на ушите си. Едва удържаше подтика да забърза, но пък ако бързаш, в повечето случаи се налагаше да започнеш отново, а след всичките тези години така и не можа да свикне с изражението на Боб, когато се наложеше да започне отново.
Само че не се получаваше. По дяволите.
Стрелката слизаше надолу, отначало достигна деветдесет, след това осемдесет и продължи да пада чак до четирийсет, докато най-сетне познатото туп-туп-туп отекна в ушите й, а стрелката продължи да пада упорито до самия край на скалата, където заглъхна.
— Систоличното е четирийсет — заяви тя, — само че не можах да хвана диастоличното.
— Добре — каза Боб с толкова спокоен глас, сякаш тя току-що му бе казала, че вечерята е готова. — Да приготвим втора банка — реши той. — След това ги включете и двете. — Клиниката не беше достатъчно голяма и не разполагаха нито с много персонал, нито с големи запаси от кръв, но Док взимаше по малко кръв от Хоузи Линкълн всяка седмица. Тя бе 0-ва отрицателна, но имаше нещо изключително необичайно в кръвта на високия черен мъж, защото бе подходяща за хора от всяка кръвна група, както и кръвта на всяка кръвна група бе подходяща за него.
Универсалният донор не би могъл да бъде универсален приемник — всяка друга кръвна група, с изключение на 0-ва отрицателна, би трябвало да подтикне тялото да започне да произвежда антитела, за да отблъсне неестествената чужда кръв.
Само че тялото и кръвта на Хоузи очевидно си имаха други идеи.
Марта разкъса опаковката на нова, доста дебела игла, почисти вътрешната страна от неестествено едрата китка на дребосъка и потърси вената. Не й отне много време. Вената му се оказа плътна като въже, почти с размера на малкия й пръст.
Тя натисна кожата с иглата, но вместо да проникне, иглата се плъзна по кожата и издраска ръката му надолу до дланта, оставяйки след себе си тънка бяла линия.
По дяволите, по дяволите и още веднъж: по дяволите! Две тъпи игли през последните десет години, и двете да се случат, когато има спешен случай. Защо не можеше да се случи, когато разполагаше с достатъчно време?
Пусна я и започна да отваря нова още преди хвърлената да е издрънчала на пода.
И новата игла се плъзна по кожата на непознатия.
— Не — обади се Дона от другата страна на леглото, клатейки глава. — Не е заради иглите. Натискай здраво, за да успееш да пробиеш кожата. — Тя дръпна завесите и се насочи към фризера отзад.
Думите й прозвучаха доста глупаво, но Дона не беше луда. Прекалено млада, прекалено нахакана може би, но определено си разбираше от работата.
Затова Марта натисна здраво.
Все едно че се опитваше да пробие с вилица някаква твърда пластмаса, но най-сетне кожата на пациента поддаде и тя нагласи системата, закрепи неумелото си постижение с лейкопласт, доста неугледно наистина, но поне сигурно.
Това трябваше да свърши работа.
Дона вече нагласяваше кислородна маска върху устата и носа на дребния, а Марта, тъй като бе прекалено заета да му мери кръвното налягане и да се тревожи за иглите, не бе успяла да обърне внимание на лицето му.
Та този човек бе изключително странен. Челото му бе ниско, толкова ниско, че създаваше впечатление, че някой е отрязал горната част от главата му; веждите му се намираха само на един пръст разстояние от косата. Челюстта му бе масивна — по всичко личеше, че всичките му кости са изключително едри — но започваше да се отпуска. Всичко у него й изглеждаше смътно познато, но въпреки това не успяваше да се отърси от чувството, че тук има нещо необичайно.