Щеше да помисли по въпроса по-късно — сега, точно в този момент, пулсът му отслабваше, кръвното му бавно и постепенно, но сигурно спадаше, а пък почти нямаше накъде повече да пада.
— По дяволите! — каза Док. — Тая работа никак не ми харесва. Нека опитаме да подадем два, не, да са три кубически сантиметра кръв. Марта и Дона, къде, майка ви стара, е скапаната кръв?
— Майка ти стара, затоплям я проклетата кръв — отвърна му тя със същия тон — и щом пущината е готова, ще си я получиш, и теб, дяволите да те вземат, сега вече успокои ли се?
Док се разсмя.
— Заслужих си го. — Когато всичко около Док се разпадаше, той някак успяваше да намери начин да се успокои, сякаш, като се преструваше, че нещата са под контрол, цялата вселена щеше да му повярва. Не че винаги се получаваше, но поне Марта му вярваше безотказно.
Винаги бе така, още от времето, когато бяха деца в училище, по онова време, което сега му се струваше хем вчера, хем минало преди милион години.
Не беше само това. Живееш с един мъж толкова много години, работиш рамо до рамо с него през деня, лежиш будна до него през нощта, чуваш дишането му нощ след нощ и вече не знаеш къде свършва неговата същност и къде започва твоята, а понякога, когато той не може да си легне до теб или пък ти до него, и двамата се чувствате така, сякаш светлината в очите ви е изчезнала и щом той ти каже нещо, ти си готова да повярваш, защото той е твоят живот, животът, който сте създали двамата заедно, същият този живот, който понякога ти дава сили, а понякога те плаши.
Док погледна гневно монитора над главите им.
— Ах… по дяволите. Струва ми се, че го изпускаме — каза той и придърпа с крак една от количките наблизо, без да спира да разрязва с уверени движения дрипите по бедрото на дребния. Правиш всичко, което е необходимо, и в петдесет процента от случаите успяваш да накараш сърцето да заработи отново.
Поне за известно време.
През всичките им години заедно, Марта си спомняше само два или три случая, когато пациентът им бе оживял след електрошокова терапия.
Док държеше пациента свързан към апарата за отчитане на жизнените показатели и постоянното пиукане се долавяше непрекъснато. Дребният може и да изглеждаше твърде необичайно, но поне сърцето му бе силно.
Иън Силвърстайн стоеше отстрани и трепереше, а в същото време сякаш се оглеждаше, за да забележи нещо полезно, което би могъл да направи.
— Иън — каза му Док. — В ъгъла има мивка. Измий се — не се колебай да си изтъркаш ръцете с четката — сложи си после престилка и ръкавици. Ще ми трябва още един чифт ръце.
Марта очакваше да чуе негодувание, но Иън Силвърстайн само кимна и послушно припна към мивката.
Док намигна на Марта, а Дона се втурна иззад пердетата, стиснала две торби с червено-черна течност. Движеше се по-бързо, отколкото Марта би могла, докато свързваше венозно банките с кръв и я нагласяваше, сетне зачака течността да поеме пътя си по тръбите към вените на пациента.
— Така — каза Док. — Затопли сега още две банки. Искам да му прелеем поне шест… — изръмжа той, докато нагласяваше хемостата, след това посегна за още един. — После ще проверим дали му е било достатъчно. — Вдигна поглед към монитора и се вгледа към назъбените зелени планинки и долини, които сега бяха започнали да се увеличават. — Добро момче. Остани с мен, хайде, още малко — говореше той. — Просто почакай още малко и остави на стария доктор Шърв да те закърпи, чу ли?
Следващия път, когато Марта вдигна поглед, Иън Силвърстайн вече бе облечен, с ръкавици, застанал до Док.
— Така — каза Док, — нали ги виждаш онези неща, дето приличат на кламери? Наричат се хемостати и ще имам нужда от една шепа. Щом ти кажа, веднага ми слагаш един в ръката… по дяволите. — Малък гейзер кръв изригна от раната и обля Док от рамото до кръста, преди да успее да го спре. — А, Марта, имам нужда от смучка, ако искам да видя къде бъзикам и какво правя.
Тя вече бе тръгнала, за да направи необходимото.
Иън се бе съсредоточил с всички сили, за да не обърка нещо — въпреки че Док Шърв не го бе накарал да върши някаква сложна работа — чудеше се дали Док просто не търси начин да го разсее от собствената му болка — че дори не забеляза, че Хоузи и Ториан Торсен са в стаята, докато Док не се обади, без дори да вдига очи от работата си.