— Приятен ден и на вас, Хоузи и Ториан. — Иън се бе уморил да се взира в подноса с инструментите, въпреки че минаха няколко минути, преди Док да поиска нов хемостат. Затова Иън не сваляше очи от лицето на джуджето, за да не гледа бликащата от раната на бедрото кръв и да не му се иска така отчаяно да помоли Док за нещо обезболяващо.
Иън и преди бе виждал кръв, макар и не много, слава богу; славата му в източните Вътрешни земи на Вандескард се дължеше на участието само в един истински дуел, който бе спечелил единствено благодарение на късмет, не толкова на уменията си, но в този момент, докато стоеше изправен пред спокойните, професионално умелите ръце на Док Шърв, бръкнал с лъскавия си инструмент право в раната, преди да постави поредния хемостат на място и да започне да зашива, му се стори, че имаше нещо нечовешко в движенията на лекаря.
Опита се да се дистанцира. Все пак Док не оперираше човешко същество, а представител на вестрите, джудже, неандерталец. Съвършено различен вид.
Можеш да направиш грешка и да помислиш вестрито за човек — макар и доста неестествен на външен вид — ако не знаеш откъде идва. Но щом го погледнеш по-внимателно, веднага разбираш, че грешиш. Проскубана неподдържана брада покриваше необичайно хлътналата навътре челюст, а и веждите бяха забележително гъсти.
Най-странното бе, че миглите на вестрито бяха дълги и много гъсти, въпреки че Иън не виждаше защо да не са такива. А защо пък да бъдат?
— Вестрито — обади се Хоузи. Гласът му бе значително по-завален от обикновено. — Вече можеш ли да прецениш дали ще оживее? — Върху гащеризона си бе облякъл оранжева парка. Тя бе толкова обемна, че прикриваше болезнената му слабост, въпреки че краката му стърчаха като две пръчки.
— Има такава възможност — каза Док, докато сваляше покритите в кръв ръкавици, а след това и престилката, за да отстъпи назад. — Струва ми се, че може и да се съвземе. — Дона вече му подаваше нов чифт и той ги сложи, а след това нахлузи нова престилка, при това за много по-малко време, отколкото Иън предполагаше, че е възможно.
Клепките на вестрито трепнаха.
— Док…
Очите на джуджето се отвориха.
— По дяволите! Той не би трябвало… — Док замълча и посегна за спринцовка и шише с някаква течност. Изтегли бързо лекарството и го инжектира точно под системата, от която бавно се процеждаше кръв във вената на пациента.
Едрата ръка на вестрито се протегна към кислородната маска, късите тъпи пръсти сграбчиха маската и я смъкнаха от лицето, без да обръщат каквото и да е внимание на уплахата и отчаянието, с което и Марта Шърв, и значително по-младата Дона Бйерке се опитваха да я прикрепят отново към лицето му.
Марта се отказа първа и придърпа стойката със системата по-близо до операционната маса.
Иън кимна не че някой се интересуваше от мнението му. Но действията на приятелите му имаха смисъл: трябваше да отмятат проблемите един по един — не биваше да позволяват пациентът да събори стойката или да извади иглата от вената си.
Очите на вестрито изглеждаха значително по-големи, отколкото трябваше, зениците му се бяха свили като глава на карфица, ирисите изглеждаха наситенокафяви и някак зърнисти. Изглежда, му беше трудно да избистри образа пред себе си, но след това се обърна към Иън, после към Док, очите му се плъзнаха през Хоузи и се спряха на Ториан Торсен, застанал малко встрани.
— Ториан дел Ториан — изграчи раненият. — Вернист белдарашт вестри дел фодер, дел фодер вестри.
До този момент Иън не бе имал представа, че разбира езика на вестрите — това бе способността да овладяваш езици, с която единствено Хоузи можеше да те дари, при това без ти да знаеш, докато в даден момент не ти се наложеше да използваш някой език. „Ториан дел Ториан, беше казало джуджето, приятел на Бащата на вестрите, на самия Баща на вестрите.“
Ториан дел Ториан кимна.
— Аз съм — отвърна той на същия език. — Но ти бива мирно да лежиш, сине на вестрите, и да се оставиш на приятелите ми да те изцерят. Раните ти са тежки и тук няма хирург да ги намаже с вълшебен балсам.
Дребосъкът продължаваше да се съпротивлява.
— Недей — каза Иън на берсмолски. — Лежи мирно, както той ти каза. Моля те.
— Той… — вестрито си пое въздух с видимо усилие. — Не, вие всите трябва да изслушате… — Той се задуши от пристъп на кашлица, след който в крайчетата на устата му се появи кървава пяна. — Този ваш слуга е тук, за да ви предупреди теб и всите, приятелю на Бащата: един от Чедата на Фенрис е изпратен кръв да дири.