Това не бе нещо ново. Нападението на наследниците на Фенрис през Нощта на Чедата бе тъкмо…
О, по дяволите. Отново ли?
Само че…
Док Шърв ругаеше приглушено — нещо за майката и за мечката — докато инжектираше нова спринцовка, този път направо в системата.
— Ториан, просто му кажи да млъкне и да лежи спокойно. Наистина е в шок, а тази година погребах прекалено много пациенти. По-късно, ако оживее, ще те оставя да поговориш с него, обещавам.
Ториан Торсен положи нежно ръка върху крака на вестрито.
— Спи сега, Сине на вестри — каза Торсен. — Ти изпълни дълга си и възвелича името на баща си и на неговия баща, вестри.
— Да спя ли? Не! — Клепките му започваха да се отпускат. — Вечната тъма се протяга към тоз син. — Челюстта на джуджето се стегна също като юмруците му.
— Отпусни се, за да заспиш. Не се съпротивлявай, нека сънят те покори, Сине на вестри.
— Моля те. Запомни името на Валин, син на Дурин, и го кажи на Народа — продължаваше да грачи той. — Кажи им, умолявам те: „Той ми предаде предупреждението, както трябваше да стане“, умолявам те, съобщи името ми пред Народа.
Очите му се затвориха.
Той се отпусна така тихо и спокойно, че за момент Иън не бе сигурен дали джуджето — Валин, нали така се казваше? — не е мъртъв.
Не беше — мониторът над него все още отчиташе сърдечна дейност. Пиу. Пиу. Пиу. Докторът се усмихна на зелените вълни на осцилоскопа, а след това внимателно намести кислородната маска отново на лицето на пациента си.
— Доколкото разбирам, това беше предсмъртната му реч — каза той, свали си ръкавиците и отстъпи от операционната. Размаха пръст към джуджето. Пръстите му бяха набъбнали, сякаш ги бе киснал прекалено дълго във вода.
— Ще трябва да я запазиш за някой друг път, дребосък — каза Док Шърв и гласът му потръпна по напълно непознат за Иън начин. Но пък усмивката, с която отново се обърна към монитора, бе по-широка от обикновено. — Да, ще трябва да я запазиш. Днес няма да ти бъде необходима.
Обърна се към Иън.
— Хайде сега да ти видя рамото — каза той и внимателните му пръсти леко стиснаха младежа за ръката.
— Не е чак толкова зле.
— Ти пък кога изкара диплома по медицина, та вече и диагнози ще поставяш, при това „не било чак толкова зле“. За момента лекарят съм аз и мнението ми е, че си го размазал, затова дай веднага да го видя.
Иън се опита да отпусне рамото си, въпреки че схванатите мускули го бяха изкривили на една страна. Болката бе толкова остра, че той усети как стомахът му се преобръща, а в следващия момент единственото, което успя да направи, бе да се извърне от операционната и да повърне на плочките.
Силните ръце на Торсен го стиснаха от дясната страна и той се озова на съседната кушетка за прегледи, отпуснат надясно.
Док вече бе приготвил някаква спринцовка, а Марта Шърв разкопча панталоните му и колана.
Усети хлад и от дясната страна на дупето и Док го предупреди.
— Очаква те леко боцване.
Болката, която усети, бе толкова силна и изгаряща, че изобщо не можеше да се сравнява с другите болки.
— Както съм казвал неведнъж — прогърмя гласът на Док Шърв, — демерол и вистарил, запиши си ги, за да не ги забравиш. — Плесна го леко по дупето. — Само след петнайсет минути ще ги обхване топлина, ще им се доспи, а след това ще ги щракнем.
Погледът на Иън се замъгли. Не би трябвало да му подейства толкова бързо, но и в тялото, и в главата му се разливаше някаква топлина.
— Я, че ти не ме ли чу какво казах на Валин? Същото важи и за теб — отпусни се, момче. Не се съпротивлявай.
Не. Не можеше. Нещо не беше наред. Не можеше да се отпусне, не и след като част от него липсваше. Опита се да се пребори с неподатливите ръце на тъмнината, но едва успяваше да задържи очите си отворени.
— Ясно, разбрах. — Гласът на Хоузи беше пълен с веселост.
Някой изтопурка наблизо и се върна бързо. Твърди пръсти отвориха юмрука му и в следващия миг той усети нещо познато.
Пръстите му се свиха около ефеса на Убиеца на гиганти.
Ето че отново бе в ръката му и той се почувства цял и завършен.