Остави се покорно протегнатите ръце на тъмнината да го завлекат надолу в бездната.
Глава 4
Градският съвет
Джеф Бйерке паркира патрулната кола точно където лятото се зеленееше ливадата пред къщата на семейство Торсен, близо до стария пикап на Боб Орстед.
Нагласи пушката в калъфа, където обикновено стоеше, и я подръпна няколко пъти, за да е сигурен, че е закопчана и на безопасно място, и чак след това отвори вратата.
Не, нямаше никакво намерение да се притеснява, че някое хлапе ще се качи в колата и ще я задигне, беше много малко вероятно подобно нещо да се случи в студена вечер като тази, но ако постъпваш както трябва всеки път, урок, който отдавна бе научил, не бе необходимо да се притесняваш за един-единствен път.
Подхлъзна се на леда и щеше да се строполи, на земята, ако не бе размахал ръка и не бе напипал страничното огледало на огромния пикап.
„Благодаря ти, Боб“, помисли си той, докато се изправяше. Като знаеше какъв е късметлия, сигурно щеше да падне върху пистолета си — отново — и да се нарани сериозно — отново — и все от дясната страна. А сега само се стресна и адреналинът му скочи. Огледалото се бе разместило. В първия момент се замисли дали да не го оправи, но след това поклати глава. Не, Боб щеше да си го оправи сам, за да може да го нагласи както предпочита.
Не беше сигурен, че ще успее да познае колата на тъста си навсякъде — не, напротив, разбира се, че щеше да я познае, най-малкото заради ужасните жълти зарове, които, по кой знае каква причина, Боб Орстед държеше закачени на огледалото за обратно виждане от… откакто се помнеше — но един такъв пикап не бе нещо обичайно в тази част на страната. Разбира се, имаше много пикапи с открити багажници и няколко товарни коли като вечните блейзъри и бронко, и шевролетите, но пикапите по принцип се предпочитаха от гражданите. Най-малкото не бяха типични за Хардуд.
Защо пък човек да не бъде малко по-различен?
Той си свали дясната ръкавица и затрополи по стълбите към верандата, а Карин Торсен отвори вратата в мига, в който той се канеше да почука.
— Добър вечер, Джеф — поздрави тя. Усмивката й бе малко пресилена, докато затваряше вратата след него и му помагаше да си свали парката.
Закачалките в антрето бяха отрупани с множество палта. Той закачи парката си на свободно място и се наведе, за да развърже ботушите.
Смехът на Док Шърв прогърмя откъм кухнята, от лявата му страна, а Джеф чу, че Боб Орстед и преподобният Дейв — нали трябваше да го нарича Дейв, въпреки че му се струваше толкова неестествено — та Боб и Дейв Опегорд говореха за нещо в хола; гласовете им бяха акомпанирани от потракването на иглите за плетене на Мини Хансен. Той се насочи към арката и влезе в хола, за да се отпусне веднага в едно от огромните кожени канапета на около два метра от внушителната камина, където огънят весело бумтеше.
Бе толкова хубаво да ти е топло, да си жив и здрав, и всичко щеше да е съвършено, само да можеше…
— Кафе? — попита Карин Торсен зад него, закрепила поднос в ръце с кекс и навити на руло плоски питки лефсе. Сложи го на масата пред него.
— Благодаря — каза той и пое голямата чаша с две ръце. Усети как приятна топлина се разлива в него, а щом отпи, течността го затопли като глътка евтино уиски.
— Добър вечер, Джеф — поздрави Дейв Опегорд. Веднага забеляза, че не бе с обичайния си пуловер с едра плетка — все още не бе махнал свещеническата яка, въпреки че я бе разкопчал, както и първите две копчета на ризата. Косата му бе чисто бяла и приличаше на памучни влакна, а той бе гладко избръснат — ако си пуснеше брада, заприличваше на добродушен Дядо Коледа, но пък щом заговореше, гласът му боботеше така тътнещо, че бе в състояние да уплаши всяко дете.
— Дейв — каза Джеф и се облегна на креслото, а подложката за крака се вдигна и той отпусна пети на нея.
Само че, както обикновено, пистолетът започна да го убива. По дяволите. Изправи се и свали кобура от колана, за да го остави на библиотеката зад гъба си.
През първите две години, когато пое работата, пистолетът бе просто част от униформата плюс един непрекъснат повод за раздразнение и досада. Същото бе изпитвал и Джон Хонистед през дългите години, докато бе изпълнявал тази работа. Истината бе, че едно ченге няма никаква нужда от пистолет в затънтения Хардуд, но беше длъжен да го носи винаги.
Това си бе част от ритуала, беше също като фишовете за превишена скорост, също като значката, просто нямаше някакво специално предназначение. Но, по дяволите, когато се налагаше да избави някоя сърна или куче от мъките, след като са били блъснати от невнимателен шофьор, той посягаше към пушката, която обикновено държеше в багажника, за да бъде сигурен, че задачата ще бъде изпълнена успешно.