Щеше да е толкова хубаво, ако не се налагаше да разнася това желязо навсякъде.
Разхили се. И това го казваше човек, прекарал целия следобед из гората, промъквайки се предпазливо, стиснал незаконно притежаваната пушка „Мосберг“ с рязана цев с надеждата да забележи вълчи следи.
Широкото лице на Боб Орстед бе широко усмихнато и разкриваше лъскавата нова златна коронка на един от предните му зъби, което изглеждаше доста странно на кръглото му норвежко лице.
— А пък хората си мислят, че професионалисти като теб знаят как да се оправят с оръжието — каза той.
Намекът бе прекалено очевиден, но Джеф не даваше пет пари, затова не каза и дума. Не беше нито времето, нито мястото за забележки и разправии. Боб му беше тъст, все пак, и ако двамата имаха някакъв проблем, можеха да се разберат по-късно, насаме. Някои от проблемите, които възникваха, се разрешаваха от неофициалния градски съвет на Хардуд, но този проблем съвсем не бе един от тях.
— А пък хората си мислят — отвърна Джеф, — че дългогодишен шофьор като теб би трябвало да е наясно, че страничното му огледало трябва да е обърнато назад под съответния ъгъл, за да може да вижда какво става отзад.
Мини Хансен го погледна над очилата.
— Това, Боб, означава, че Джеф съвсем случайно ти е разместил страничното огледало — каза тя, без да откъсва поглед от него, но и без да изпусне нито една бримка от плетката си. В момента работеше над нещо синьо, подобно на тръба — изглежда беше ръкав на пуловер.
Джеф кимна.
— Признавам си, виновен съм. Много се извинявам.
— Е — сви рамене Орстед. — Няма проблем. Как е Кати?
— Добре. Много добре — отвърна Джеф. Беше много нетипично за Боб Орстед да не вижда дъщеря си всеки ден. Та тя говореше с майка си и сестрите си толкова много, че той вече се чудеше как така на рамото й не се е получила вдлъбнатина.
— Радвам се. Вечеря утре?
— Сряда е — отвърна той и кимна в знак на съгласие. Джеф обичаше нещата да имат ред. Всяка сряда вечеряха у семейство Орстед, в неделите пък, след службата, обядваха у неговите родители. Първия понеделник след първия вторник на всеки месец се провеждаха събранията на официалния градски съвет, последвани от неофициална среща, веднага след това, във „Взрив-о-вкусно“. Женският клуб имаше сбирка следващия четвъртък и така Кати можеше да прекарва още време с майка си и сестрите си, а пък скаутите се организираха всеки петък.
Човек измерва живота си в Хардуд в зависимост от някакви последователни събития и въпреки че това не бе за всеки, за Джеф Бйерке си бе истинско удоволствие да следва рутината.
— Аз ли съм последен?
Мини вдигна поглед.
— Майкъл закъснява, но не смятам да го чакаме. — Тя вдигна поглед към тавана, сякаш можеше да вижда през него. Джеф нямаше да бъде особено учуден, ако се окажеше, че може, защото добре си спомняше, че докато беше във втори клас, всички бяха готови да се закълнат, че има очи и на гърба си.
— Да започваме — подкани ги тя.
От кухнята излязоха Док Шърв и Ториан Торсен, последвани от Дейв Опегорд. За пръв път Торсен изглеждаше притеснен, застана смутено до камината, сякаш бе на съвършено чуждо място.
До известна степен бе точно така.
— Добре. — Док Шърв остави чашата кафе на обичайното й място, на самия ръб на масата. — Освен ако някой не иска да каже нещо, с което не съм запознат, в програмата ни тази вечер има пет основни въпроса, които трябва да обсъдим.
— Пет — кимна Мини.
— С най-големия проблем ли започваме, или да го оставим за накрая? — попита Орстед и насочи палец към тавана.
— За накрая — каза Дейв Опегорд. — Не ми се ще да го решаваме, докато Майкъл още го няма.
Орстед кимна и отпи дълга глътка кафе от чашата си, а след това я остави, вече празна, на полицата на камината. Седна отново на мястото си и скръсти ръце на огромното си шкембе.
— Така. Да се заемаме първо с момчето на Питърсън.
Джеф също кимна в знак на съгласие.
— Да, налага се да направим нещо, въпреки че изобщо не ми идва наум какво.