Мини наведе глава на една страна.
— Защо изобщо сте довели вестрито тук? Защо просто не сте се обадили в общинската болница в Гранд Форкс да изпратят линейка? Той не е от нашите хора. Много ми се иска да мога да бдя над целия огромен свят, но това е просто невъзможно. Ние сме… просто едно малко градче, което се старае само да се справя с проблемите си.
Орстед кимна.
— Не виждам какъв е проблемът, наистина не разбирам. Може някои да го е изхвърлил от колата на пуст междуселски път. Никой не е успял да види номера. — Той разпери ръце. — Нали ми казахте, че дори не говори английски.
— Не говори. — Дейв Опегорд поклати глава. — Боб каза, че май не говорел английски.
Ториан Торсен притеснено пристъпи от крак на крак, но преподобният Опегорд и Док Шърв, и Мини Хансен бяха толкова заети да се дразнят един друг, че дори не го поглеждаха и не забелязваха притеснението му.
— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се струва, че Ториан иска да каже нещо — обади се Джеф.
— Тогава, Ториан, говори — каза Мини Хансен. — Недей да стоиш така със зяпнала уста. Ако имаш нещо за казване, хайде, давай.
— Той… казва се Валин. Валин, син на Дурин, поне така твърди.
— Какво трябва да значи това?
Торсен стисна устни — изражението му бе умислено, нещо, което можеше да се забележи изключително рядко у Ториан Торсен — и сви вежди.
— Може да означава нещо, а може и да не означава нищо. И двете имена са изключително древни. Във всеки клан и семейство на Народа има поне по един Валин и Дурин, във всяко едно поколение. Само че, когато с Ториан и Маги заминахме да търсим Иън и Хоузи, ни помогна вестри на име Дурин, а името предполага, че е от много стар род. А ето че този идва и твърди, че са го изпратили през Скритите Проходи, за да ме предупреди, че един от Чедата е изпратен, за да ми пролее кръвта.
— Ами баща му? Той дължи ли ти такъв кръвен дълг? — попита Мини.
— Не. — Ториан поклати глава. — Може и да си мисли, че ми го дължи, но ако той и хората му някога са ми дължали нещо, то отдавна е платено и надплатено. — Той огледа лицата на събралите се. — Така че това по никакъв начин не задължава, когото и да е от вас.
— Я престани да плещиш глупости — сопна се Мини. — Разбира се, че ни задължава. Не мога да твърдя, че ми е особено приятно, но все става въпрос за някаква етика.
Дейв Опегорд кимна.
— Щом не бива да оставяме този… вестри на властите, значи няма защо да се съобразяваме с нещата, които са позволени или непозволени от тях.
Беше необичайно един лютерански свещеник да пренебрегне нещо по практични, а не морални основания, но Дейв си беше такъв.
Зае се отново да натъпче лулата си, както си седеше в поизносеното кожено кресло, а движенията му бяха толкова познати, че дори не се налагаше да поглежда.
Док Шърв изсумтя.
— Това много ме радва — каза той. — Защото за мен ще бъде истински проблем да зарежа един от пациентите си на отбор юнаци, които нямат елементарна представа какво да правят с него.
— Направо да се не надяваш! — Опегорд повдигна едната си вежда, докато пухтеше с лулата, за да я разпали. Тютюнът пое искрата и димът бавно се изви към тавана. — Ти да не би пък да знаеш?
— Знам, ами — кимна Шърв. — Ти пък познаваш ли друг лекар, който да е успял да спаси живота на не човек?
— Аз познавам — каза Мини Хансен. — Доктор Макъртри в Хътън.
— Мини. — Шърв я погледна над очилата. — Мини, ама той нали е ветеринар?
Боб Орстед се разсмя.
— Да, правилно, не е от онези тесни специалисти.
— Валин е по-близо до човек, от което и да е същество, лекувано от Мак, при това той си е мой пациент. Вие някога да сте чували за Хипократовата клетва?
— В интерес на истината, аз съм чувала. Само че ти сигурен ли си, че тя важи за вестрите? — Опегорд пухтеше с лулата и съсредоточено наблюдаваше как димът се всмуква от камината и изчезва.
— Стига, Дейв, и за кучетата важи, ако гледаме сериозно на нещата.
— Само дето никъде не е написано. — Очите му се замъглиха за момент. — „Каквото и да видя и да чуя“ — а сега идва частта, която най-много обичам — „от живота на хората не отнемай туй, що ценно е…“ — Опегорд кимна. — Отец Улсън в Хътън не знае нищо по въпроса, нали така?