— Нищо, освен ако ти не си му подсказал нещо. Нали не искаш да кажеш, че можем или трябва да изхвърлим дребосъка навън на студа единствено защото не е човешко същество?
Опегорд поклати глава.
— Не, не съм казал нищо подобно. Това, което имах предвид, точно както обикновено, бе, че трябва да измислим кое е най-разумното в случая, а не да търсим, кой закон да спазим. — Той въздъхна. — Защото, когато се чудиш на законите, изведнъж се появяват прекалено много. — Той вдигна ръка. — И няма да ми е никак приятно отново да чуя, че подобни думи звучат прекалено странно от устата на свещеник.
Джеф Бйерке кимна. Точно това бе проблемът на останалата част от света — там всички бяха доволни от безумните закони и правила.
Не че Джеф имаше нещо против законите и правилата. Само че не приемаше безумието хората да се подчиняват на законите като такива, а не да се съобразяват със същността им.
Не се правеше така, поне не и в Хардуд. Да се погрижиш за своите хора, бе задължение, което не бе написано някъде на хартия, а се правеше, защото така бе правилно, а ако в подобни случаи законите пречеха, значи спокойно можеха да бъдат пратени по дяволите.
Вече споменатата Хипократова клетва не бе възпряла Док да направи аборт на тринайсетгодишната Лили Норщед, въпреки че законът изискваше лекарят да получи разрешение от баща й — в случая мъжът, от който тя бе забременяла; както и от майка й — жената, затваряла очи за всичко, което ставало пред погледа й, под собствения й покрив. Дори не се бе замислил и съдията така и не разбра, защото щеше да се погрижи всичко да излезе наяве.
Само че човек трябваше да се грижи за съседите и познатите си. Ставаше така дори когато се налагаше да се преструваш, че Мел Норщед се е подхлъзнал и е паднал в свинарника, докато е хранил прасетата, дори когато трябваше да обясниш на всички онези нещастници от Щатската полиция, които си вряха носовете, където не им е работа, и искаха да се направи пълна аутопсия, че ще се наложи да заколят поне десет прасета, ако искат да се доберат до останките от трупа, а регионалният специалист по съдебна медицина вече се бе подписал на смъртния акт, но те, разбира се, нямаше как да разберат, че Док Шърв е жива легенда в този край.
Потракването на иглите на Мини Хансен бе спряло и всички очи в стаята се извърнаха към нея.
По устните й трепна една от особено редките усмивки, тя вдигна чашата с кафе сред настъпилата тишина и отпи, преди да глътне.
— Ториан — каза тя, — никого не бихме оставили на онези вълци — или пък на които и да е вълци — нито сега, нито никога. Така че — каза тя, остави чашата кафе и отново се зае с плетката, — престани да се въртиш като шугав, ами сядай мирно и кротко. — Възрастната дама подчерта заповедта си с особено шумно потракване на иглите. — Мразя да си напрягам врата.
Опегорд се обърна към Джеф.
— И какво сега?
Джеф поклати глава.
— Има още двама на пост край Скрития Проход. Просто за всеки случай. Това бе първото, което направих. Останалата част от деня обикалях и оглеждах за следи. Уплаших един забележителен елен и открих страхотно място на едно дърво, където може да се дебне при лов, и ми се струва, че никой не го е използвал напоследък, но следа от вълк не забелязах.
— Това добре ли е, или не? — попита Док Шърв.
Джеф не бе сигурен дали Док зададе въпроса риторично.
— Ще ми се да знаех. — Чедата, разбира се, можеха да приемат човешки облик, но той не бе видял следи от боси нозе. Не бе видял почти нищо.
Джеф потисна тръпката си, защото законът забраняваше пазителите на реда да имат уплашен вид.
За момент Мини стисна устни.
— Последният сняг падна преди четири дни. Това значи, че или е дошъл преди това, или все още не е пристигнал.
— Или пък че аз съм го изпуснал.
— И аз за това си мислех — каза Док Шърв с широката многозначна усмивка на обигран продавач на коли. — Само че съм прекалено любезен, за да го кажа направо.
Джеф кимна.
— Мислих и по този въпрос. Тази вечер Свен Хансен ще докара снегохода си и ще остане с нас. — Той погледна часовника си. — Всъщност в момента Кати сигурно му е сервирала вечерята.
Орстед се разсмя.
— Дано да е опекла едно допълнително пиле и да имате повечко сладкиш — За апетита на Свен се носеха легенди. След това той кимна. — Чудесна идея.
Свен бе може би най-добрият ловец в цял Хардуд и бе един от малцината, които редовно проследяваха сърни, вместо да си търсят подходящо място, където да останат и да дебнат дивеча, докато се приближи. По начина на Свен повечето ловци рискуваха да изпуснат набелязания обект, но никой не бе чувал Свен някога да е изпускал желаното животно.