— На разсъмване ще поеме северната страна над града, а аз ще обходя южната. — Нямаше никакъв смисъл да се лутат в тъмното, дори и да нямаше никаква опасност. А пък когато дебнеше някаква опасност, не бе особено разумно да излизат и да проверяват.
— Не, идеята не е особено добра. — Иън Силвърстайн бе застанал на вратата и бе очевидно, че едва се държеше на краката си.
Беше си сложил стар зелен хавлиен халат, разпридан на подгъва, стегнат на кръста с яркочервен колан. Лявата му ръка бе скрита под халата, а отворът на гърдите показваше, че е привързана с ластичен бинт.
Хоузи бързо се изправи и застана до него.
— Иън, трябва да почиваш.
Иън поклати глава.
— Не, не сега. — Лицето му беше бледо и изпито. — Вие не чухте Валин, но аз го чух ясно.
Джеф кимна.
— Да, но…
— Той не каза, че Чедата искат Ториан. Каза, че искат да пролеят кръвта му.
Е, и? Тоест…
По дяволите. Трябваше да се сети преди.
— Тори?
Ториан Торсен вече бе грабнал телефона, закачен на стената, и набираше някакъв номер.
След известно време поклати глава.
— Никой не се обажда.
По дяволите! Торсен се обърна към Иън и изломоти нещо, а след това стисна с длан здравото му рамо и отново се обърна към съвета.
Ториан Торсен изпъна гръб.
— Много ви моля да ме извините — каза той. Гласът му прозвуча неестествено официално, с нотка, която Джеф никога преди не бе долавял.
Боже, колко зле се получаваха нещата. Торсен просто щеше да тръгне с колата си към Минеаполис. А ако имаше късмет, можеше и да му се размине — Джеф нямаше никаква представа какво държаха семейство Торсен в раниците за спешни случаи, винаги готови в багажника на колата, но сигурно бе напълно достатъчно, защото Торсен само грабваше кредитната си карта и бе готов да замине за колкото време се налага, при това без изобщо да се притесни.
Но, по дяволите, Ториан Торсен напускаше района на Хардуд много рядко, и то с огромно нежелание, а пък сам в големия град щеше да бъде като риба на сухо.
— Я чакай малко, Ториан Торсен — обади се Мини Хансен. — Май имаш повече смелост, отколкото ум. Което не е особено трудно.
— Тя е права, Ториан — кимна Шърв. — Ще ти трябва помощ.
Боб Орстед погледна Джеф и кимна. Той също се бе сетил.
— Да. — Джеф стана от стола. — Май ще съм аз.
Торсен нямаше да се съобразява с ограниченията за скоростта, но значката на Джеф щеше да ги измъкне от възможните проблеми, особено ако той поемеше волана. Градските ченгета не получаваха кой знае колко пари, но поне можеха да се възползват от няколко преимущества, сред които спадаха и глобите за превишена скорост.
Щом се налагаше да проследяват едно от Чедата по градските улици, Торсен щеше да има не само нужда от помощ, но и от човек, който поне да ги измъква от неприятностите, защото със сигурност предстояха проблеми с местните представители на властта.
Торсен не можеше да си позволи да му бъде направена полицейска проверка, докато Джеф можеше. На практика, може би дори и на теория, значката и отличителните знаци по колата му осигуряваха достъп почти навсякъде, но ако заловяха Торсен с оръжие, разрешителното му от Северна Дакота нямаше да попречи да го тикнат в затвора в Минесота.
Торсен кимна.
— Много добре. Тръгваме след пет минути. — Обърна се и излезе от стаята. Никой не чу шума от стъпките му, въпреки че той излезе забързано.
Боб Орстед вдигна дясната си ръка.
— Аз ще обясня на жена ти, синко, и ще се грижа за нея — поде веднага той, сякаш очакваше въпроса, който Джеф се канеше да зададе.
— Много ще ти благодаря, ако я накараш да се премести при вас с Елън, докато ме няма. — И без това щеше да си има достатъчно грижи на главата, а да се притеснява и за Кати, сама в къщата, докато наоколо обикалят вълци, готови дори да влязат в града, никак не му се нравеше.
— Няма проблем. Можеш поне да ме отървеш от магазина за известно време, затова вземи да ме произведеш в длъжност.
Поне за момента идеята бе добра. Преди това се налагаше Джеф да се обади в щатското управление, за да направи прехвърлянето на поста официално, само в случай че Боб се натъкнеше на нещо, при което имаше нужда от официални правомощия.