Само че междувременно… той извади от джоба си ключове и ги подхвърли на Орстед.
— Има две резервни значки в дясното чекмедже на бюрото ми.
Замисли се за момент, след това взе кобура с пистолета от библиотеката зад себе си и го подаде на Орстед. Сети се и за апарата за отчитане на скоростта, извади го от джоба и също му го връчи. Орстед извади пистолета от кобура и отвори цевта, за да се увери, че е зареден, а след това внимателно го затвори и го остави както обикновено.
Док Шърв повдигна едната си вежда.
— Сериозно ли мислиш, че ще ти трябва пистолет?
Мини Хансен изсумтя.
— Ториан Торсен сигурно вече е натоварил половината оръжия от каталога на „Смит & Уесън“ в багажника.
— Ще се обадя, щом разбера нещо — каза Джеф и тръгна, за да си вземе парката.
Глава 5
Мирисът на чедо
Когато се захващаш да поправяш нещо, независимо дали работата е много или малко, винаги по-късно се оказва, че трябва да свършиш значително повече, отколкото си предполагал на пръв поглед. Всички, с изключение на чичо Хоузи, бързо се научиха да предвиждат поне по цял един ден за нещо, което нормално би им отнело само половин, а господ да ти е на помощ, ако си запланувал някаква работа за събота, без да си освободил и неделята, защото тогава не бе ясно как ще успееш да приключиш до понеделник.
Така че, макар и отначало Тори да бе предполагал, че ще успеят да приключат още предишната вечер, никак не се учуди, когато на следващата сутрин се оказа легнал по гръб, стиснал здраво длетото.
Но какво пък, той не се оплакваше. Винаги спеше значително по-добре след секс, а пък с Маги му беше най-добре, сякаш част от мозъка му се отпускаше и си почиваше, когато не бе сам, а ако съществуваше по-добро събуждане от това да завари Маги в прегръдките си или да усети мириса на горещо кафе, е, този друг начин едва ли бе позволен от закона.
Бюфетите „Стикан“ се сглобяваха също като пъзели и частите се напасваха внимателно, като всяка си имаше свои улеи, в които бе достатъчно да се поставят няколко капки лепило, за да се задържат, без да мърдат, почти завинаги. Тези мебели са били правени, за да издържат на времето.
Жалкото бе, че никой не се бе сетил да ги покрие с магически лак, който да отблъсква противните пластове блажна боя, с която някой пълен идиот бе намазал бюфета през противните петдесет години, очевидно решил, че мебелите ще изглеждат значително по-добре, ако и те са в същия противен цвят като гадната мазилка.
Но защо реши, че е станало през петдесетте? Тогава са били небрежни весели времена, нещо като Долче Вита. Защо ли никой не е направил нещо ценно тогава? Всъщност било е значително по-зле — не само че тъпаците не са направили нищо ценно, но са оплескали и свестните неща.
Тори наистина не бе сигурен дали вярва истински в поговорката, че ако няма какво хубаво да кажеш, е по-добре да не казваш нищо, но пък бе убеден, че: „Ако не можеш да направиш нещо по-добро, тогава просто го зарежи“. Точно с това не се бе съобразил идиотът, който си бе оставил ръцете тук.
Какъв нещастник! Около свръзките трябваше да се стърже с изключително внимание, за да не се повреди дървото повече, отколкото вече бе развалено, а човек със съвест не би оставил нищо повече от някоя повърхностна драскотина, която лесно можеше да се заличи с шкурка.
Идеята бе да се възстановят дървените части, не да се прекроят, все пак. Сега вече никой не обработваше така качествено подобно дърво и макар новите неща да си имаха свое очарование, те просто изглеждаха различно и излъчването им също бе различно.
Точно бе легнал по гръб, наполовина пъхнат под бюфета, с намерението да се справи с някаква проблемна връзка, когато кучето навън започна да лае.
Хазяинът си имаше куче, дългокосмест дакел с късички крачка, благодарение на които изглеждаше почти като истинско куче, когато благоволеше да се поразходи, но пък за сметка на това бе сравнително тихо животно и не джафкаше с досадното постоянство на дребните кученца.
— Тори? — Маги също го бе чула.
— Да — отвърна той. Беше прекарал прекалено много време в големия град; ако си беше у дома, вече щеше да е скочил на крака, за да провери дали няма някакъв проблем.
— Би ли ми помогнала? — помоли той и пое ръката на Маги, за да се измъкне отдолу и да се изправи. Отдавна вече бе открил, че тя е значително по-силна, отколкото изглежда.