Е, щеше да каже каквото се налага, за да предотврати бурята. А ето че тя сама му предложи спасението.
— Ами да — кимна той. — Точно така е.
— И как така изведнъж взе, че е сети? — Тя изсумтя и смръщи нос. — Я и двамата да се връщате в леглата; аз само ще почистя тук и идвам за инжекциите.
Преди Иън да успее да каже и дума, Марта Шърв плъзна ръка през кръста на Валин, намести яката му дясна ръка през рамото си и почти го повлече надолу по коридора към стаята за гости, наричана от семейство Торсен „шивачната“, за да я различават от другата гостна, която се наричаше просто „гостната“.
Иън бе готов да започне да спори, но дискретността бе част от вроденото кавалерско чувство, а натискът в пикочния му мехур отново му напомни, че е имало някаква причина, за да стане. Затвори и заключи вратата на банята и запали лампата. С тих жужащ звук и леко примигване флуоресцентната лампа се включи, а след нея забръмча и скритият мотор на вентилатора в отдушника.
Банята бе безупречно чиста, сякаш никога не бе използвана — поне не и след последния път, когато е била чистена. А пък ролката тоалетна хартия… Висящият край бе сгънат в сложна форма, нещо подобно Иън бе виждал в някакъв хотел, дали не беше „Хаят“? Само че там тя бе сгъната на триъгълник, а тук бе сякаш изкусно оригами.
Стори му се истинско светотатство да развали подобна красота; добре че искаше само да пишка, каза си той, докато се приготвяше да се облекчи. Добре че обилното количество урина нямаше начин да прелее от съвременните тоалетни.
„Да, така, въпреки че хиляда пъти съм ти казал да не преувеличаваш.“
Някой тихо почука на вратата.
— Иън? — прозвуча гласът на Карин Торсен, леко притеснен, сякаш тя се страхуваше някой да не я чуе. Това му се стори странно.
— Да? — Иън си оправи халата и бързо го завърза, за да отвори вратата.
Какво търсеше тук Карин Торсен по пижама, наметнала халат, косата й — прибрана както когато си лягаше?
Един измъкнал се немирен рус кичур галеше бузата й. Иън не го укори.
Той пристъпи колебливо напред.
— Всичко наред ли е? — попита.
Тя се усмихна криво.
— И аз се канех да ти задам същия въпрос — отвърна Карин. — Обикновено не ставам посред нощ — продължи тя, — обаче чух гласовете ви с Марта Шърв и исках да се уверя, че всичко е наред.
По средата на нощта ли? На Иън му се замая главата. Или бе спал много повече, или много по-малко, отколкото си мислеше.
— По-малко — каза тя с усмивка, сякаш бе прочела мислите му, нещо, което той се молеше да е невъзможно.
Според Иън човек не бе отговорен за мислите си, а само за нещата, които казваше и вършеше. Не че бе научен да разсъждава така; сигурно Джордж Оруел спокойно можеше да постъпи като ученик при Бен Силвърстайн за начините да тормозиш някого психологически. Може би имаше нищо извратено в това да си падаш по майката на свой приятел, но Иън спокойно можеше да го преживее. Това, което нямаше да може да преживее, бе да й позволи отново да го манипулира. Миналия път бе наясно какво се опитваше да направи, но тогава не бе имало значение за него. Същото бе и с Фрея; освен, разбира се, фактът, че на Фрея можеш да й имаш доверие, а с Карин Торсен бе сигурен, че трябва много да се внимава. За нея той бе излишната пешка, особено ако се намираше в същата игра като сина й и съпруга й.
Много добре съзнаваше, че тя го харесва, и ясно усещаше, че привличането е взаимно, въпреки че така и не разбра какво може да намира тя в един кльощав смотаняк като него или пък това просто си бе една от онези типични за жените особености, които той приемаше на доверие, защото нямаше начин да си обясни причините.
Но независимо от това, дали тя го харесваше или не, тази жена бе готова да го изкорми без миг колебание, ако трябваше да стопли краката на сина си или на съпруга си.
Щеше да я откаже само ако се съсредоточеше и я принудеше да стори друго, но това можеше да стане единствено с помощта на пръстена, който щеше да запулсира безмилостно на пръста му и да му покаже какъв е нещастник. Това щеше да е една сравнително безопасна форма на изнасилване, а Карин щеше да си мисли, че сама се е съгласила, което всъщност щеше да е истина…
Но това, което чувстваш и което мислиш, си е твоя работа, стига да не допускаш някой да разбере.
— Ще си легнеш ли, за да поспиш още? — попита тя.
— Да — реши след малко той. След още малко прецени друго и поклати глава. — Не, май е по-добре да не си лягам. И без това се чувствам гроги след толкова сън. — Дали беше от съня, или от прекалено много перкосет, или перкодан, или перко-дрън-дрън и с каквито още там гадни лекарства бе натъпкан? Рамото го болеше, наистина го болеше, но чувстваше, че няма нужда да пие чак толкова много обезболяващи. Не беше разпран, не беше тежко ранен. Просто много качествено си бе изкълчил рамото, оставаше и цицината на главата, където се бе хласнал, но единственото, от което се нуждаеше, сега, бе здрава храна и упражнения, а не сън и обезболяващи лекарства, които го замайваха.