— Кафе? — Тя се усмихна малко притеснено.
— Май… не искам — отказа той. В четири часа сутринта ли? За малко да я засече. Но пък, от друга страна, бе много по-добре да се поосвежи и да остане буден, за да влезе отново в естествения си ритъм на сън и будно състояние.
— Трябва да вземеш още един перкосет. Ако искаш, изпий го с малко кафе и парче кекс.
— Перкосета ще го пропусна, но като помисля, май нямам нищо против кекса. — Насили се и се усмихна. — Ако искаш, ще ти покажа как правим кафе в града! — Намръщи се. — След като се облека.
„След като и двамата се облечем“, каза си той. Прекалено много се притесняваше от факта, че са прикрити само от два пласта дрехи и трудно удържаха взаимното привличане. Не че той би направил първата крачка, не че би направил каквото и да е, но през всичкото време щеше да се притеснява, че ще направи нещо.
— Дрехите ти са на старото бюро — каза тя. — Освен чорапите; но ако искаш вземи от чорапите на Тори.
Малко се учуди, когато завари Хоузи долу в кухнята, седнал на масата, леко приведен над чаша димящо кафе, чинията му бе отрупана с бекон, препечени филийки и четири рохки яйца. Странно защо, но чинията му заприлича на Иън на двойка сиамски близнаци, зяпнали любопитно Иън. Защо ли беше станал; Хоузи не се нуждаеше от много сън, а когато двамата пътуваха заедно, Хоузи почти винаги се будеше преди младия си спътник.
Хоузи си сипа от гъстата сметана в сосиерата, докато съвсем случайно, или напълно умишлено, кафето му придоби същия кафяв цвят като ръката, стиснала сосиерата.
— Добро утро, Иън Среброкаменни — поздрави той. — Спа дълго; надявам се да си се наспал добре.
— Не съм проверил резултатите — отвърна Иън, — но ми се струва, че вътрешните ми демони победиха чернотата във второто полувреме.
За момент, тъмното лице на Хоузи се смръщи, но само след секунда челото му се проясни, свитите устни се разтеглиха в усмивка, която разкри зъби, бели като слонова кост.
— Разбрах, Много смешно.
„Тогава защо никой от нас не се смее?“ Иън седна срещу него и си сипа чаша кафе от кафеварката. Беше горещо, а Хоузи го бе приготвил силно, точно както младежът го обичаше; нямаше нищо общо с рядката безвкусна течност, с която всички в Хардуд се наливаха безспир.
— Ти ли направи кафето?
— Не — чу той гласа на Карин откъм арката, която водеше към трапезарията. — Аз го направих. — Тя бе в обичайното си облекло — карирана риза и дънки: обичайният начин за обличане в този край както за мъжете, така и за жените, особено през зимата. Само че Иън отдавна бе забелязал, че повечето от дрехите на другите не бяха скроени така, че да ги стягат, а целта обикновено бе да им е удобно.
Освен това, каза си той, докато се стараеше да не я гледа, докато се протягаше да свали кекса, поставен отгоре на хладилника, малко жени в Хардуд, или където и да е, биха изглеждали толкова привлекателни в дънки.
А пък ако успееше да откъснеш очи от невероятното дупе на майката на приятеля си, може би ще успееш да измислиш как да се измъкнеш от това, в което тя се канеше да започне да те убеждава.
Тя отряза две дебели парчета и едно значително по-тънко, наистина хартиено тънко, и ги постави в чинийки от порцелан „Ройъл Копенхаген“, много по-добър сервиз от „Флора Даника“ за които Бенджамин Силвърстайн похарчи неприлично голяма сума пари. Тя остави чинийките пред всеки и едва тогава седна. И Иън, и Карин, и Хоузи опитаха кекса, а Иън не се сдържа и избухна в смях.
Карин повдига едната си вежда.
— И какво трябва да означава това?
Той махна с ръка, за да покаже, че не е важно.
— Няма нищо.
— Не е ли нещо, за което целият клас да може да се посмее? — продължи да настоява тя.
Той реши да не спори с нея.