— Това е нещо ново — каза той.
Тя кимна.
— Хазяинът ми предложи да намали наема, ако довърша вградения бюфет.
Тори изви едната си вежда.
Тя се усмихна.
— Когато се обадих на чичо ти Хоузи и го помолих за съвет и може би малко помощ, той предложи да дойде за седмица и да свали подвижните части, за да ги изчисти и полира.
— Само не му позволявай да се развихря със скришните местенца.
— Какво?
— Нищо, нищо. Не е важно.
Точно в такава мебел чичо Хоузи би монтирал едно от своите скривалища с най-искрено удоволствие. Бюфетът тук много приличаше на онзи в хола у дома и по всяка вероятност той щеше да го прекрои, както му харесва: безшумна малка ключалка, скрита зад пантите, по цялото им продължение, щеше да пази вратичката към тайно отделение. Ако в коя да е от пантите се подпъхнеше лист хартия, а след това се затвореха двете остъклени врати и се притиснеха със сила, така че пантите на свой ред да притиснат достатъчно силно ключалката на тайника, ако после се отвореше най-горното чекмедже — просто се открехне, в никакъв случай повече — а най-сетне се удареше с длан отгоре по бюфета, се отваряше широкото пет сантиметра скривалище.
В този тайник, направен в бюфета у дома, бяха скрити далече от чужди очи нови паспорти и други документи, които щяха да се използват при непредвидени обстоятелства. Други тайници, като например онзи пред стълбите в антрето, пазеха раниците за пътуване или оръжията, парите, дори прозаични неща, като например резервна ролка тоалетна хартия.
Само че чичо Хоузи често правеше подобни неща, все едно че бяха най-обикновени произведения на изкуството, като например мъничкото скривалище в банята на майка му, където тя си криеше тампоните, на което Тори се натъкна съвсем случайно, докато почистваше мивката от падналите косми. По онова време Тори бе още дете, а чичо му Хоузи му направи тайно отделение в гардероба, точно, колкото да скрие няколко броя „Плейбой“.
Ако оставеха чичо Хоузи, макар и за една седмица, това за него щеше да е истински подарък, все едно че на някое дете бе донесена чисто нова, чудно хубава играчка.
Е, нека да се позабавлява.
Тя посочи инструментите, разстлани върху парче зебло на пода.
— Трябва да го разглобя, без да го повреждам, и съм сигурна, че ще успея.
— Аз имах други идеи за този следобед — каза той и посегна към нея.
— Я виж ти, колко интересно. — Тя се ухили и обви с ръце кръста му. — Ммм… струва ми се, че ми казваш самата истина. Аз обаче мисля, че първо трябва да поработим, после да похапнем и да поучим. Днес сме сами — идващите две вечери Деб ще остане при Брайън и няма да се учудя, ако дори не се отбие да си прибере пощата. Така че, какво ще кажеш първо да се заемем с едрата работа, да поучим малко, след това ще похапнем набързо и ще видим какво да правим после?
— Това май беше от твоите реторични въпроси.
— Именно.
— Никога не съм ги обичал тези твои реторични въпроси.
— Работата на първо място. След това може би, ами… ще видим. И без това работиш по-добре, когато си възбуден. — Усмивката й се превърна в нещо като обещание, което тя запечата с бърза целувка.
— Струва ми се, че се възползваш от доброто ми сърце — отвърна той, когато тя се отдръпна. Пусна си якето и отвори кутията с инструменти, като се стараеше да не се цупи, защото не биваше.
— Работи!
Той изръмжа приглушено.
— И хич недей да ръмжиш!
— Извинявай.
Не му беше приятно, но и никой не го питаше дали му е приятно или не. А и Маги нямаше никаква нужда да се бори за намаление на наема си. Не й се налагаше да дели апартамента със съквартирантка. Съвсем спокойно можеше да си позволи цялото жилище. А дори и да не можеше, имаше си приятел, който с удоволствие би се погрижил за наема, без дори да му мигне окото.
Тори въздъхна. Наистина предпочиташе да й плати наема, или поне наема на апартамент, малко по-близо до района на колежа, където да живеят двамата заедно.
Обаче не се получи, както на него му се искаше. Не ставаше въпрос за парите. Родителите на Маги се грижеха както за учебните такси, така и за наема й, а майката на Тори бе инвестирала златото, донесено от Владенията. С него нямаше да забогатее, но благодарение на новите суми спокойно можеше да не се притеснява за наема и храната, и то до края на живота си, ако се наложеше.