Иън бе сигурен, че той не е истинската публика, към която бе предназначен въпросът, но веднага разбра накъде бие приятелят му.
— Локи.
Хоузи кимна.
— Тъкмо Локи. Наричали са го Бащата на лъжите, само че — той замълча и вдигна ръка, за да възпре ръмженето на Херолф, — винаги съм си мислил, че нещата са доста преувеличени, че нещата при Лисичия брат са доста по-сложни, отколкото изглежда от репутацията му, да не кажа доста по-трагични.
Все пак всички Аезирци са лъжци и измамници — Локи и Один просто са се оказали по-добри в измамата от останалите, което може би е причината да са били толкова близки, като истински кръвни братя, поне отначало. Тор проявявал склонност да се надува и фука, Тир пък бил неподправен глупак — а впоследствие се превърнал в еднорък глупак, докато Локи все разтягал локуми, при това никак не лоши. Чедата на Фенрис може и да са наследили една незначителна част от умението му да мами и залъгва, но определено притежават способността му да замислят всякакви хитрини и измами, както и да подвеждат, когото им падне.
Иън се обърна към Дариън дел Дариън.
— И въпрос не може да става да отричам, че някои от Чедата на Фенрис са тръгнали да пролеят кръвта на двамата Торсен — каза той. — Един от тях е маркирал… оставил е следа пред… резиденцията на един мой приятел.
— Стъпките могат да се подправят — каза Херолф. — Или пък някой да излъже.
— Това е самата истина. — Дариън дел Дариън кимна. — Само че не разбирам каква може да е целта на такава една лъжа.
Херолф изръмжа.
— Отношенията между Чедата на Фенрис и Владенията от много отдавна са благоприятни и за двете страни. Ако тези отношения бъдат развалени от някакви незначителни лъжи, кой ще бъде облагодетелстван? — Той поклати косматата си глава. — Определено няма да бъдат Владенията, както няма да бъдат и Чедата на Фенрис.
— Това е така — съгласи се тихо Дариън дел Дариън. — Само че не се случва за пръв път Чедата да тръгнат след Ториан дел Ториан.
— Направихме го по изричната заповед на Огнения Херцог! — Херолф замахна и стовари юмрук в гърдите си. — Нямаше да можем да се справим, ако той не ни бе показал пътя, по който да минем.
— Нещо не съм съгласен — каза Бранден дел Бранден. — Това не бе сторено по заповед на Негово Топлейшество. Направили сте го по заповед на един узурпатор, на огнен гигант, който се е преструвал на Негово Топлейшество.
Иън не можеше да повярва, че подкрепата идва от най-неочаквана посока, въпреки че се постара да не се издава. Много отдавна вече бе свикнал да налага маската, задължителна за добрия играч на покер.
Херолф тъкмо бе започнал да обяснява особено разгорещено — може би наистина казваше истината — че Чедата са били заблудени от измамника, както и всички останали, когато Дариън дел Дариън отново вдигна кокалестия си пръст, за да го прекъсне.
Немигащите му очи се спряха на Иън.
— Според мен гостът ни иска да ни каже нещо — каза той.
— Не съм дошъл тук, за да търся с кого да се сбия — каза тихо Иън. — Дори не съм дошъл, за да обвинявам, когото и да е. Не е това причината за идването ми, не е това целта ми.
— Тогава говори, Иън Среброкаменни, и ни кажи какво искаш — каза Дариън дел Дариън.
— Искам всичко това да бъде прекратено — каза Иън. — И този път преустановено завинаги. Искам Чедото, което преследва приятелите ми, да бъде отзован от изпълнението на задачата си и повече да не бъде изпращан никой, за да пролива кръвта на приятелите ми или моята. Искам моите приятели, съседите ми да не се налага да стоят на стража пред един от Скритите Проходи и всеки път да се чудят кога ли от дупката ще изскочи следващото Чедо на Фенрис, за да избие близките и семейството им — обясни той. — Това е, което искам. И ми се струва, че поне тази услуга съм си извоювал. — След тези думи погледна от Бранден дел Бранден към Дариън дел Дариън. — Или може би бяхте доволни, докато Пламенният Род се намираше под управлението на огнения гигант? Да не би да си въобразявате, че той е приел човешки облик, защото е мислел доброто на вашите Градища?
Бранден дел Бранден се усмихна.
— Ако беше такъв случаят, това ще да е бил един доста странен огнен гигант.
Дариън дел Дариън издаде смехоподобен звук, зацъка с език, а след това изду бузи.
— Но това е вече минало, нали така? — Той захапа разсеяно кокалчето на пръста си. — Градищата, Владенията, самият Вечен Наследник — каза той и посочи към високата кула, която се издигаше някъде над всичко останало, — всички са ти особено благодарни, разбира се… — Той разпери ръце.