— „Но какво си направил напоследък за нас?“
— Добре казано — отвърна веднага Дариън дел Дариън. — Какво, наистина, си направил напоследък за нас?
— Изобличих тези помияри, че си имат собствени… планове, нали не греша? — Иън поклати глава. — Според вас, колко от тези Чеда знаят къде се намират Скритите Проходи? Колко, според вас, ще се ориентират и ще намерят пътя към Земята?
— Земята ли?
— Мидгард — поясни Хоузи. — Вековните земи.
— Да, това е един друг много добър въпрос. Само че лъжливият Огнен Херцог е дал на Чедата напътствия как да минат през Скритите Проходи към… Земята, нали така?
— Да, но…
Дариън дел Дариън кимна.
— Мисля, че Вечният Наследник ще поиска да поговоря с вашия Валин. Подробностите около това, кой какво му е казал, кога и защо… тези подробности ще ни разкрият каквото трябва.
— Подробности, как ли пък не! — Херолф разкри презрението си към казаните думи с ръмжене. — Че то тези двамата може да са казали на вестрито какви да ги разправя, вестрите никога не са проявявали кой знае какъв характер и лесно се манипулират. Затова от тях излизат такива безупречни слуги, затова ни служат да изпълняват поръчките ни, както и на вас във вашите Градища. — Той сви рамене. — Дайте ми няколко минути насаме с него и ще го накарам да каже каквото аз искам да чуя. Не е кой знае каква работа.
— Да, възможно е да са го подучили какво да говори…
Острите зъби на Херолф се оголиха в усмивка.
— Ако допуснем, че вестрито ми каже подробностите за това, кой му е казал какво да направи, кога е бил инструктиран, Вечният Наследник сам ще разбере, че е много по-възможно дребният да е научил подробностите от хора, които обитават Земята, а не ги разпространява, защото това е истината. — Той вдигна пръст, за да призове някого, и един войник в небесносинята ливрея на Вечното светилище и Небесния Род излезе безшумно от шубрака край площада от едната им страна. — Струва ми се, че трябва да го видим този Валин още сега, така че бъди така добър, Хивал дел Дериналд, и направи необходимото.
— Ама… пазителю на ключовете, аз идвах при вас тъкмо по този въпрос.
Гадните копелета. Бяха убили Валин, докато са го разпитвали, вестрите бяха яки и издръжливи, но не и от желязо. В Хардуд на джуджето едва му се размина; ако тогава Ториан Торсен и Иън се бяха забавили, макар и малко, джуджето щеше да умре, без да успее да им донесе известието.
И ето че сега, след всичко, което бяха преживели, той бе умрял тук, под носа на Чедата на Фенрис.
Това бе истинско убийство. Ръката на Иън се спусна към Убиеца на гиганти, а Херолф отстъпи крачка назад; гърбът му бе извит, чертите му — на границата пред промяната, вече изтеглени, обгърнат от странен мирис.
— Не сега. Не. — Остро изречената команда на Дариън дел Дариън изплющя във въздуха като камшик. Херолф веднага се изпъна и чертите му за секунда се върнаха към човешки, лапите преминаха в пръсти, а гърдите му станаха по-плоски.
Иън използва цялата сила на волята си, за да задържи ръката си настрани от меча, защото сега не бе моментът за атака. Самоконтролът бе нещо, което му се наложи да научи много отдавна, и макар да знаеше, че по-късно стомахът му ще се свива, а главата ще го боли, той щеше да изглежда напълно спокоен и уравновесен, въпреки че таза фасада щеше да е само наполовина истинска.
Щеше да отмъсти за Валин по-късно, когато останалото бе свършено. Джуджето бе показало и смелост, и преданост, и не бе посрамило Народа си.
Гласът на Дариън дел Дариън прозвуча тих и спокоен:
— Защо да не можеш да го доведеш? Мисля, че дадох напълно ясна заповед от името на Вечния Наследник никой да не смее да го наранява.
— Не, не, не. Той не е наранен. Лично аз го завързах с верига в килията и той си беше съвсем добре. — Хивал дел Дериналд разпери ръце. — Изчезнал е. Няма го никакъв.
Избягал?
Иън се постара да не допуска усмивката до лицето си, но тя въпреки всичко проблесна издайнически в очите му.
Глава 16
Китката
— Всичко е въпрос на стратегия — бе обяснил Ториан Торсен на Джеф, докато кучетата джафкаха и се дърлеха.